КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Когато този свят е сцена
за висшите продажни класи,
царува Правдата свещена
в сърца на скръбни сиромаси.

Тя друг престол не ще открие
с похулената си коприна,
че с нея мъката се пие
и в дъх напомня за пелина.

Не ще я кроткият попита
защо злините премълчава
и даже плюта и пребита
в Доброто още се надява…

С какъв ли Дух се е родила?
В какви ли битки е калена?
Тя Вечна Божия е Сила –
една във цялата Вселена.

И струва си да я намери
страдалец в тъжната си драма,
че там, след Божиите двери,
от Правдата по-ценна няма.

Че който е роден в Небето
до края в нея се обрича,
да бъде истинен и светъл,
и сам на ангел да прилича.

Разпъван и с душа ранена,
останал Верен на Баща си,
на Кръст пред Неговата сцена
до смърт докаже любовта си…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Аз вярвам във космичната Любов,
която е родена, за да дава,
и без да търси земен благослов,
да бъде в Дух разпалена жарава.

Страдалецът от мъки да спаси.
Затворник да изтръгне от верига.
И никога светът да не гаси
това, което в него не достига…

Аз вярвам във космичната Любов,
която пише с Огън върху камък,
а нейният следовник е готов
да бъде благодатният й пламък.

С ръцете си копнеж да съхрани.
Делата с незабрава да остави.
В съчувствие и зов да осени
сърцата, били ледено корави.

Аз вярвам във космичната любов.
Единствено възможната и Свята.
Че тя е под Небесния покров
Дъхът на Бог, даряван на земята.

И зная, че от нея бях роден.
В словата си докрай съм я описал.
Защото Бог да диша вътре в мен
това е вековечният ми смисъл.

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Дано след неизбежната умора,
с която вече дните ми тежат,
да имам капка сила за простора,
където бели ангели кръжат.

А вътре в мен крилата да разпери
един орел, навикнал на борби,
и своята утеха да намери
в наградата, която придоби.

Духът ми беше силен да въздига.
Сърцето – от Завета да гори.
Не казах на Спасителя си: Стига!
Не виках към призванието: Спри!

В годините, отдавна беловласи,
натиска кръстът мойте рамена.
Не съм звезда, за да блестя със класи
над ничия човешка светлина.

Но стига ми, че тук и там, сред хора
оставих даром своите следи,
че вече гледам само към простора
и Онзи, Който с Дух ме зареди.

Ще свърша аз, но Той не ще се свърши.
И краят във Безкрай ще се теши…
Орелът стар крилата ще разкърши
в Небето своя блян да възвиши.

И не в „дали“, но с вярното „когато“
духът ми Вечността ще прелети,
а заедно със мен ще има ято…
Дано във него видиш се и ти!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Светът от бесове се клати
и трупа мерзост и позор.
Властта е ров за психопати,
а всеки в нея като пор.
Под гняв от праведни зеници
мърсуват земните царе.
С крадци, убийци и циници
владеят хорското море.

Страдалците умират клети
край сиви ледени стени,
а във гаврошовци, козети,
Юго с перото си звъни…
Без памет, съвест и поука
вилнее ненаситен род
безумен да разпъва с чука
ръцете, даващи Живот.

И сякаш пъкълът отдавна
сред свои е дошъл отвъд,
да води битката безславна,
надъхал срещу Бога плът.
Та лъх и пепел да воюват
против Небесната Скала,
не знаещи, че скъпо струват
оттатък злите им дела…

О, час по-скоро Ти, Всевишни,
сложи на тази лудост край!
С отколешни съдби предишни
на Злото с Меча Си въздай!
Срази властта на психопати
и славата им изличи,
а после в дланите Си Святи
възрадвай скръбните очи.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Аз Правдата на глас ще изрека
и нека всеки мъдро я тълкува.
Духът на Бог е моята река
и в нея чиста Вярата ми плува.

Реката на Заветния Пророк.
На Гълъба с Крилата снежнобели.
На Господ, Първородният на Бог,
и Неговите праведни повели.

Във нея грешник щом се потопи,
изкупен с оправдание възлиза,
и вече Лъч Небесен го крепи
и го облича с чудно бяла риза.

Аз Правдата пред вас ще изрека.
Гласът ми думи чисти ще извика.
Духът на Бог е моята Река,
дошла да ме изпълва и да блика.

И в нея, с древен Пример призован,
на този свят ще кажа думи в края:
Смири се! Потопи се във Йордан
и сам ще станеш като Зов от Рая!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Когато чужда скръб в живота
не виждат хорските очи,
напусто шумоли банкнота
или монетата дрънчи.
На леден бог душите свити
се кланят в пещерния студ
и станали на сталактити
изобщо не усещат смут.

Претръпват нерви. Болка няма
в закоравените гърди,
а всичко меко чак до камък
готово е да се втвърди.
И става битието зима,
от Зов лишено, от Завет.
Където двама или трима –
със тях сковаващият лед…

Далеч от жертвения огън
и милостива топлина,
стои между света и Бога
висока ледена стена.
И само който я пребори
да бъде във живота плам –
печели Вечността си горе,
защото е горял оттам…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Ако в нечий живот не отида
и в душата на друг не тъжа,
аз съм просто потънала мида
и на дъно сред пясък лежа.

Моят бисер остава затворен.
Непотърсен, ненужен и тих.
И в очите на многото хора
съм случайно промъкнал се щрих.

Всеки поприще свое избира
и решава в живота си сам
за какво да живее, умира,
и гори във житейския плам.

Аз не ставам за глухия песен
и на слепия цветен сюжет.
Всеки избор, по своему лесен,
с прима виста навярно е взет.

С мене връзката огнена пари.
(Да си плюе във пазва човек!)
По-добре без случайни другари
да остана самотен, до век…

Като някакъв призив далечен,
който хлопа по древни врати.
Светъл бисер, от мида извлечен,
но със участ отвъд да блести.

Връх и дъно. Понятия стари.
Разбираеми в своя копнеж.
По средата – всепръстните твари.
Как доверие в тях да съзреш?

Ако нечий живот не докосна
до катарзис и дух променен,
по-добре по лице да се просна
и да идва развръзка за мен.

При Отеца си в миг да отида
куп години от скръб преживял.
Като вече потънала мида
с тъжен бисер, забравен и бял.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)