КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Във мъдрата природа на нещата,
която битието им твори,
дълбока се оформя нищетата
на хората със многото пари.

Сърцата им от вакуум космичен
пребъдват във студена празнота,
и думата възвишена „обичам“
е всичката им грижа за плътта.

А тя, уви, съвсем не се насища
и бясна в суетата си търчи,
че този свят е пълен със огнища
за лесно съблазнените очи.

С офертите за яхти и за вили.
С реклами за круизи и коли.
Със снимки на ухилени дебили,
които от скръбта не ги боли.

Пързалят се във хлъзгавия улей
на бързия поклон пред Сатана,
не знаещи и никога не чули,
че щастието има си цена…

Пристига съдбоносната им дата,
когато всичко плаща се накуп,
а мъдрата природа на нещата
душа отделя от безжизнен труп.

И както черна дупката завлича
у себе си случайните звезди,
така човек, щом мрака си обича,
за цяла вечност ще го наследи.

А тази сляпа участ се повтаря
от времето библейско на Адам,
и който от богатството прегаря
с присъдата си винаги е там…

С един последен вопъл на душата
да страда, да ридае, да гори
от мъдрата природа на нещата,
която сетнината му твори…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Не пълня с пръст конгресна зала
и нямам праведен костюм.
Душата си запазих бяла
от всеки Вавилонски шум.

Без гръмка слава пред амвони.
Без титла и авторитет.
Без бизнесмени с милиони,
седящи все на първи ред.

Без лъскава кола с охрана.
Без тлъст църковен хонорар.
Без светска почит и покана
в палатите на земен цар.

Без договор за нова книга.
Без подпис и без автограф.
Без всяка блазнеща верига
в духа на гнусния Исав.

Без нищо скверно, от което
духът ми ще погине в ров,
и би изгубило сърцето
Лъча на Примера Христов.

Оставам камък с ласки груби.
Плътта от него все боли.
И няма как да ме възлюби,
защото бездна ни дели.

Че тя живее „със“, когато
духът ми отстоява „без“…
А всичко Истинско и Свято
е моят твърд противовес.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Като в някакво тежко мъртвило
моят извор все още шурти.
Всичко пръстно в греха се е скрило
зад залостени тъмни врати.

Нямат среща различни посоки,
нито допир с протегната длан.
Сам със своите мисли високи
си остава небесният блян.

Опустява светът, опустява…
И скръбта е горчива на вкус.
Който иска любов да раздава
се усеща сред сенките пуст.

Ако връх съм докоснал със вяра
в долината гнети ме отпор.
Чиста Правда се блъска с поквара.
Свободата – с греховен затвор.

За слепеца дъгата е сива.
Глух не чува как песен звучи.
Моят извор във дар се излива,
а потопът с присъди бучи.

Битието трещи земетръсно,
а тълпите се давят от лъст.
Подраних, но е времето късно…
Само Миг ми остана… За Кръст!

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Вечността зад завеса е скрита
от човешките тленни очи.
В нея има затвор за бандита
и за клетника – светли лъчи.

Тя след края е ново начало.
За духа – съдбоносният скок.
Битие – между черно и бяло.
Сетнина – между дявол и Бог.

Кой и как се подготвя за нея
е на всекиго избор и път.
Между Божия Син и злодея
разделен се намира светът.

Къса линия има съдбата
пред Небесния Вечен Живот,
но тварта не умее да смята
и залага на пръстния род.

От Адамова глина до Камък
се заплаща висока цена –
Свята Жертва с Христовия Пламък
на човека, роден в Светлина.

В Канарата да бъдеш привлечен
и останеш за Правдата твърд –
чак тогава за Вечност си Вечен,
победил неизбежната смърт…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Старостта и при мен ще похлопа.
Белокоса, с болежки и скръб.
Ще изтръгне в душата ми вопъл
и ще бъде в постелята ръб.

Ще ми стане привременна сянка.
Ще е съдник и памет без страст.
Ще е дъх на самотна седянка.
Ще е моето сбръчкано аз.

Неизбежна у мен ще царува
без корона и славен престол.
В радостта ми напук ще тъгува
и в мира ми ще носи разкол.

Пряко сили ще бъда със нея.
Ще си казвам, че още съм млад.
И ще искам дори да копнея
под лъчите на чист звездопад.

Ще ми бъде тя спътник до време.
До последната Свята врата.
Сбогом с нея духът ще си вземе,
както вятърът с жълти листа.

И когато премина оттатък,
тя отсам ще остане. Без мен.
Като някакъв сив отпечатък
от живота, предаден на тлен.

Като пън, който съхне от корен
да остане завинаги сух…
Слава Богу! Ще литна нагоре!
Че човекът в небето е дух!

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Светът от алчност се поглъща.
От такси, дългове, цени.
Банкерът съвест не възвръща,
та себе си да обвини…

Завет си има той с Мамона,
достоен за същински бог.
Банкнотата – досущ икона
със подписа на кръволок.

А в касата – олтар железен –
се трупат пачките безчет,
и той с езика си изплезен
печалби вижда като мед.

Бедняка с лихви да остриже
жестоко, без да се свени,
а после най-щастлив да ближе
приятните си благини.

Светът от алчност се поглъща.
Безумна. Гнусна като смрад.
Но всичко някога се връща,
когато няма път назад.

Мамон оттатък не помага.
Той има сила тук и днес.
Бесило богаташа стяга
на Данте в гибелния лес.

Там огнен жупел го залива,
и жажда страшна го мори.
А вечност, безутешно дива,
не се откупва със пари.

Защото в гибелна заблуда
за тъмна алчност е живял,
и със присъдата над Юда
приема вечния си дял…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Не избирам в предизборна кръчма
нито гозба със дяволски квас.
По-добре да ме смятат отлъчен
и лишен откъм право на глас.

Съвестта си на две не разсичам.
Не отстъпвам от Верния Път.
Аз избирам Исус да обичам
даже зъл да ме мрази светът.

Власт на Святия Бог подобава.
На земята тя тъмен е ров.
За какво ми е светска държава,
щом презира Завета Христов?

И защо са ми куп депутати?
Зли пиявици, смучещи кръв…
Колко изборни минаха дати,
а след тях – само бесовска стръв?

На високата стълба в размяна
осребряват сърца и очи…
А пък клетникът бърка в казана
и в душата му мъка горчи.

Моят Цар ще разтвори Небето
и ще съди, от Святост правдив,
цяло змийско потомство проклето,
що приело е образ ръждив.

Малко в Бога доволно ми стига!
Много дава проклетият княз!
В този свят всяка власт е верига,
скрита в гозба със дяволски квас!

Ясен Ведрин
(Хрониките български)