На лицето ти нежния профил
силуетно откривам в нощта.
Слушат клоните вятърни строфи
за копнежно-красиви неща.

И косите ти сякаш люлее
лунен лъч в полусънни листа,
а след миг и усмивка ще сгрее
твойте вечно смълчани уста.

Колко обич блести в сетивата –
сътворява от сенки мечти.
Може би ти си там – в дървесата
и гласът ти от вятър шепти.

Може би аз съм там – да открия
неживяното още от нас.
Тази светла и чудна магия –
от докосване, поглед и глас.

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)