Не ме отпращай в миналото, време!
Аз имам още много да ти дам.
Съдбата не успя да ми отнеме
на словото изгарящия плам.

Връхлитаха ме често урагани.
Във дупките на болката живях.
Споделях си таланта с изтерзани
и в мъката им цял се разпилях.

Те имаха от думите ми нужда.
Утеха за сърцата – хляб и сол.
Аз виждах как животът ги прокужда
и как търпят злини и произвол.

Замръквах с тях в опушени квартири.
Прозорците кънтяха от псувни.
Те нямаха дори едничка диря
и лъч надежда в идещите дни.

Разкъсани от черна невъзможност
удавяха в бутилката мечти.
И в простичките градуси – тревожна
започваше скръбта да им люти.

Кълняха се – обичах ги кълнещи.
Напиваха се – давах им ръка.
И в нощен час с догарящите свещи
изливаха се стихове в река.

За братята ми – брънки на съдбата,
скачени на синджир от грях и зло.
За всичката помия на земята.
За тъжното човешко потекло.

Не ме отпращай в миналото, време!
Аз искам да изплача твоя вик.
За малките души в коптора земен.
За бедния с душа на мъченик.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)