В мъгливия ми зов ще бъдеш бяла,
събрала куп от слънчеви лъчи.
И аз ще те посрещна, просветляла,
та утрото ми в теб да проличи.

Една усмивка дълго да си нося,
като прозирни капчици от дъжд.
И твоят поглед някак да изпрося,
а той да ме обгърне изведнъж!

За две или за пет минути само
да сбъднеш ден, и седмица дори.
А вътре в мен събуденият пламък
за още два живота да гори.

Не искам друго в липсите тревожни.
От щедрост никой не е разцъфтял.
Но тебе да намеря, ако може,
в мъгливия си зов, по мъжки вял,

ще бъдеш ти последното ми чудо,
на този свят, лишен от чудеса –
за кратък миг съня си да пробудя
в къдриците на твоята коса.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)