Днес отново морето ме вика
да говоря със бриза му прям,
за да срещне у мене мъника,
който с вярата става голям.

Да ме види в седефена мида,
като бисер от притча за Рай…
Хей, море! При вълните ти ида!
Мъдростта си дълбока ми дай!

Разкажи ми защо си солено
и напомняш сълзи от очи.
Може би неизбежната тленност
постоянно в дъха ти горчи.

А във теб се оглежда душата –
бурна, тиха – с небе и звезди,
споделила до стих необята,
в който ангели сипят следи.

Идвам вече… И пак сме двамина.
А пък ти – говори, говори…
И на пясъка в къс раковина
миг от твоя копнеж ми дари.

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)