Земята бавно пожълтява
от есенното злато.
Но още вътре в мен остава
усещане за лято.

И както чаша старо вино
омайва сетивата,
така и спомените в синьо
пленили са душата.

Безгрижни птици в гъсталака
допяват песни летни,
дори дъждът унил да трака
по клоните им цветни.

А вятърът да ги подканя
за полет най-далечен.
Пристигай, есен златоткана!
Мъдрувай в стих изречен!

Зова те в горската дъбрава,
изсъхнал след вълните.
Че в теб душата ми пресява
най-скъпото от дните…

Ясен Ведрин
(Отвара от въздишки)