Не се страхувам, ако брули есен
мечтите ми, увяхнали без време.
Един олтар, във Святото принесен,
Небето се надявам да приеме.

В живота иждивих вода и огън.
Най-сладки плодове дарявах свише.
И в клюмналата младост още мога
да зеленея, щом перото пише.

А стане ли душата ми самотна –
ще я накича с листи пожълтели,
че в своята присъда доживотна
тя следва път в небесните предели.

До онзи миг, когато несъзрима,
подобно лъч ще светне над мъглата,
където късна есен с ранна зима
слана и скреж завихрят из билата.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)