Не искам „вси светии“ за надежда.
Христос ми е достатъчен – до гроб.
И нека в Него моят дух се вглежда,
а не във демоничния въртоп.

Сърцето ми вратата ще залости
за шоуто на хитрия пират,
и с веселите черепи и кости
не ще заситя тъмния му глад.

Изчадие е той. Не се насища
от сдъвкани в магията души.
Гори ли огън – ражда пепелища.
Пълзи ли червей – храмове троши.

А демонът – дори прикрит под маска,
остава хищник. С челюсти гризе.
И само луд, решил да ръкопляска,
превръща си душата на мезе.

Но моята с безумия не свиква.
Втвърдена – със Христос ще устои.
Проклета да е дупчената тиква,
че в нея само лепкав мрак струи…

Светиите са горе… В град от злато!
А в гробищата долу – бесове.
И този свят – тресавище и блато –
влечугите към тинята зове.

Христос ми е достатъчен! До века!
Не ща „светии“ в гробищен парад.
Че смисълът се губи пред човека,
отгоре вдъхнат – да погине в ад…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)