Душата ми от скръб прелива
за скитници, обвити в мрак.
Съдбата им към ров отива,
а нямат те крайпътен знак.

Повлекли тежките вериги
в безбожна лудост гинат там,
където дух лукав държи ги
без Вяра, Истина и Храм.

Какво за вас да сторя, клети?
Та скитник кой не би ридал,
когато види си нозете,
потънали в дълбока кал?

Да можех с Кръст да ви износя
дарил се бих до сетен дъх,
пред Свят Олтар лъчи да прося,
та сам да ви посоча връх…

Уви! В пръстта не блесва злато
и репеи не дават плод.
Смъртта е болката, с която
човек се ражда за Живот.

Плътта не иска да умира,
но вкопчена – в пръстта пълзи.
Сама окови си намира
и в тях ликува и сълзи.

На Святост – шумно се присмива.
На Правдата – обръща гръб.
Душата ми от скръб прелива.
От най-мъчителната скръб…

Скръбта за скитници, които
без път и вяра гинат в ров,
но пак отказват упорито
зова на Вечната Любов.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)