Светът върви към участ неизбежна.
Поет, препречил пътя му, е луд…
Къде съм тръгнал с кауза метежна –
подминат, непрочетен, недочут?

Рекламата е винаги по сметка,
а аз се подвизавах с блага вест.
Но в мрежата на праведната цедка
малцина виждат смисъла си днес.

Ръце протягах, от безумци плюти…
Сълзи пролях. Молитвен. В самота.
А грешните се радваха разплути
и весело прегръщаха смъртта.

Опитвах се скръбта си да преборя
с искри от вяра, с пламък от любов,
но виждах, че каквото и да сторя,
светът пропада в тъмния си ров.

От идоли – прогнил и невъзвратен,
в поклоните – прекършен като клон,
отдавна е изгубил път обратен
към вечния и мъдър небосклон.

Бях пътен знак. Похулен от мнозина.
А миг след катастрофите – желан.
Но там, оттатък – страшната картина
допълва само черният катран.

И ужасът, че следва безнадеждност
сред даже несънуван абсолют.
Светът върви към участ неизбежна,
а аз, препречил пътя му, съм луд…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)