В онази младост – лека и въздушна
мечтаех като мълния да блесна.
Светът да се стъписа и заслуша
в зова на обич, искрено-небесна.

А после – в тиха скръб да коленичи,
за да очаква милост и пощада.
И приживе да види Беатриче,
изкупила съдбата му от ада.

Уви! Не ми е писано да бъда
водачът на тълпите оскотели.
Светът си иска страшната присъда
и мръсното едва ли ще избели.

С Вергилий няма в пъкъла да сляза,
та змийски род в куплети да изплача.
Нечистите за своята проказа
не ще намерят в тъмното илача.

Очите ми за тях са вече сухи.
Сълзите ми отвяха урагани.
Когато плаках – те крещяха глухи,
а моят зов го изкълваха врани.

Сега – пред старостта – ще се загърна
с едното козиняво наметало.
И даже в хули черни да посърна,
пак помня, че сърцето ми е бяло…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)