По глухите алеи на Предишното
откривам колко бързо съм живял.
Смалявал съм до седмица годишното –
на прима виста всичко разпилял.

Замаян от бохемските рапсодии,
превръщал съм си нощите във дни.
На бърза лента щраквал епизодите,
и плащал сляпо всякакви цени…

По стръмната скала на Неживяното
сега докосвам бавно всеки миг.
До капчица изстисквам се във ранното –
посрещам буден нежния светлик.

Секундите събирам в съзерцаване.
Минутите – в молитва за живот.
За жажда търся дълго утоляване.
Подобно охлюв – следвам своя ход…

Пред точните везни на Невъзможното
избърсвам тихо бликнали сълзи.
Бохемът в мен напомня за безбожното,
а охлювът – че в Бога се пълзи.

И взрян в това безстрастно равновесие –
ще остарея с тихата тъга,
че някак се разминах със Чудесното –
да бъда млад във бавното “сега”…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)