Моят Господ залитна и се свлече встрани.
Див насилник Го ритна и Му кресна: „Стани!“
Кръстът глухо простена, сякаш имаше глас.
А с душа непростена, гледам, плачейки аз.

Над ребрата пребити бич отново плющи.
“Ставай, Царю честити!”- чувам някой крещи.
Но телесната сила в гръб разкъсан кърви.
Страда Господ в немилост. Как напред да върви?

Остър поглед ме стърже. “Идвай тук! Приближи!
Вдигай Кръста Му бърже! Той едва се държи!”
Тичам с ужас. Уплашен. Блесват броня и меч.
Поглед зърва ме страшен и приготвен за сеч.

Свивам някак чевръсто плаха гръд до корем,
и очаквам, че Кръстът ще ме смачка съвсем.
Тръгвам там. Без въпроси. В устни млъкнал смутен.
Чудо! Кръстът ме носи, като Дух окрилен!

Всяка болка порезна, всяка мъка и грях
тънат в някаква бездна, и пристъвам без страх.
Ти ли, Господи вечен, мойта грешност отне?
Ти ли, Който посечен, строполи колене?

Как гласът ми да викне към безумния свят,
че Кръвта Ти, щом бликне, ще дари Благодат?
Свършва пътят на хълма. Свалям Кръста от гръб.
Господ гледа ме мълком с поглед верен и скъп.

И отронва, обичащ, своя паметен стон.
“Зная как се наричаш. Ти си Моят Симон!
Кръстът сам те намери сред тълпите встрани!
Бог нарече те Верен и с Любов те плени!”

Моят Господ издъхна. А земята след трус
в тихо ехо заглъхна: Прославете Исус!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)