„Рим разпъна Исуса! Падна тежка тъма!“
Натъжен от покруса се замисли Тома.
„Смърт Го грабна без време и от нас Го отне,
но в живота ни земен лъч ни беше поне.

Обеща да възкръсне, да надвие смъртта.
Но за чудо е късно с тази Свята мечта.
Всеки, пратен от Бога в тази пустош умря.
Вместо радост – тревога аз успях да съзра.

Че без Него сме клети и сиротни в скръбта.
Кой сега ще ни свети като слънце в света?“
Кратка мълния. Блясък. Господ в миг се яви.
И небесно-прекрасен самотата взриви.

А Тома Го съзира как блести от лъчи,
но да търка не спира свойте скръбни очи.
И успява да каже две три думи едвам,
пламнал някак си даже от невяра и срам.

„Нека явно да стане, че си жив между нас,
и във Твоите рани сложа пръста си аз…“
Господ благ го поглежда и пристъпва напред.
И невяра изцежда от неверника клет.

„Ето, слагай си пръста в Мойте рани сега!
Бях разпънат на Кръста със печал и тъга!
Но смъртта над Живота няма никаква власт.
И след Хълма Голгота пак се върнах при вас!“

Съкрушен в тишината, пръст протяга Тома,
няма вече в душата нито миг от тъма.
„Вярвам Господи, Боже! Моят срам опрости!
Никой смъртен не може като Теб да блести!

В Твойте рани изтича на Отец Благостта.
В Теб духът ми се врича! Теб зоват Те уста!
Дай на Стадото верно онзи трепет блажен,
да Те вярва безмерно, и по-силно от мен!“

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)