Съдба! Не съм те считал за сгрешена!
Не бих роптал, че случи ми се ти.
Родих се, за да бъда сам мишена
и дулото пред мене да трещи.

Врагът със бронебойните патрони
уж стреляше, но нищо не проби.
Когато всички стенеха “Горко ни!” –
аз бях утеха в техните съдби.

Пострадах от предателства и рани.
Ръцете си на Кръста приковах.
Кълваха ме и ястреби, и врани…
“Дано умреш!…”, но… никак не умрях.

Съдба! Напук на лошите прогнози
все още те живея и творя.
Не срещнах път с овации и рози
и славата за мене не изгря.

Какво пък? Даже скитник по неволя
билата ти трънливи прекосих…
Не си ми божество, за да те моля,
но само взор за краткия ми стих.

И даже да се случваш неусетно
по нишките на моята глава –
ще помня, че обичан съм заветно
от моя Бог… И стига ми това!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)