Мой жребецо, от скръб остарял.
Уморени са твойте копита.
Колко дълго със тях си вървял
няма никой сега да те пита.

Тръгна в пътя си ти, бързоног,
и препускаше с вятърна грива.
А светът бе безкрайно широк
и животът – готов да прелива.

В светли изгреви търсеше блян.
В топли залези – лъч от зорница.
И към бъдното – винаги взрян
се стремеше със порив на птица.

Аз дори и до днес не разбрах,
че докоснах със тебе звездите…
На седлото ти колко тежах?
Или как ти опъвах юздите?

Беше силен. И мен приюти
във очите си – толкова верни.
Двама с теб – да постигнем мечти
и живеем с надежди безмерни.

Почини си, жребецо! Легни,
изпръхтял със изтрити подкови.
Нека в теб се снишат висини
и покажат ти пътища нови.

За духа, който има крила,
и след тропота – горе полита…
Виж как Някой зове те: „Ела!
Вечността Ми пред теб е открита!“

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)