Далеч на Господ Бог от Трона
и в низки страсти потъмнял,
светът се взира днес в корона
на някакъв си земен крал.

И шум се вдига до Небето.
„Ела, Всевишни, и ни виж!
Въздигаме си на полето
последна кула за престиж.

Магнит за кралските особи
е тя с високия си връх,
строена със кръвта на роби
и пот до сетния им дъх.

Да свирят празнично фанфари
и топове гърмят салют.
Че днес пред млади и пред стари
се случва кралския дебют.

И крал на кулата велика
с властта си ще се възкачи.
Далеч от масата безлика,
но Свят пред Твоите очи.

И ние молим Ти се, Боже,
дори в душите със сълзи:
С живот и здраве ако може
навеки краля ни пази…“

Дочува възгласа Небето
и облак в отговор роси:
„Сина Си пратих в Битието,
от Злото сам да ви спаси.

А Моят Цар къде царува
и кула търси ли за власт?
С Короната Му кой векува,
слуга да бъде между вас?’

Дъждът е рукнал, но тълпите
сърцата крият с дъждобран.
И вместо с плач към висините,
във краля погледът е взрян.

И шум отново се въздига
край златния човешки трон,
а с най-опасната верига
държи сърцата Вавилон.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)