Ще се спомня… Духът ми не в пръстта е роден,
нито в земната твърд ще изтлее.
Все едно е дали съм живял утолен,
щом животът веднъж се живее.

Нямат смисъл нещата, сътворени от кал.
Те в калта се завръщат без време.
По следите на светла и свята печал
ще се търся – лъчисто-неземен.

Не прибира ли взорът цветове и лъчи,
щом притворят се морни клепачи?
Ще въздигна нагоре тези мои очи
над провали и зли неудачи.

Като птица, която над въздишки лети
да докосне покрова далечен.
И отваря небето прошептяни врати,
а духът се прибира извечен.

Още месец, година… Още десет лета.
Провидяното – дъх ще огрее.
Ще си взема последното сбогом с пръстта,
без от нея дори да более…

Да се спомня, в завръщане… В бял епилог.
Като свитък от зов и забрава.
Свил съдба и вселена до надежда и Бог
сред искри от небесна жарава.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)