Гледам, братко, войните… И сърце ме боли.
Колко тежки са дните, с ураган от стрели.
Брат се бие със брата. Кръв се плаща със кръв.
И се гърчи земята в сатанинската стръв.

Миротворецът вика, но остава нечут.
Дълг стои пред войника с динамит и барут.
С автомат или пушка своя враг да взриви,
а светът да се люшка сред „имам“ и „равви“.

В тази страшна тревога, в този шеметен ад,
кой си спомня за Бога – да отстъпи назад.
Да прости за злините. Да забрави… простен,
вместо гняв от тъмите да го ръчка с остен.

Кой на Кръста изпита онзи изпит пресвет –
да горчи до насита само с гъба оцет?
Да се сгърчи, отречен, от венец прокървил,
но в Живота Си Вечен всеки грях опростил?

Как Те няма, о Боже, в този пагубен свят!
Злият никак не може да се върне назад…
Зла вендета го нуди от противник жесток,
сред възторга на луди да е див кръволок.

Гледам, братко, войните… И сърце ме боли.
Кръв тече в долините. Грях греха не цели.
Смърт смъртта не прощава. Мъст отеква във мъст.
А безумната врява се превръща на пръст…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)