Връхлита ме последната ми есен
и брули вятър жълтите листа.
С невидим квас, в сърцето ми омесен,
готов съм да последвам мъдростта.

Тя винаги тогава се събужда
когато се привършва кръговрат
и в себе си творецът има нужда
да се усети в горното богат.

Опитвайки на залез да се сгреят
пристъпват старци в тъжния сезон.
С бастуните почукват, и немеят,
забравили най-скръбния си стон.

Листа, които в битка с листопада,
изгубили са летния си цвят,
и рано или късно всяко пада
във шумата на преходния свят.

Какво ли ще ги стопли, щом са тленни?
Остава ли копнежът им зелен?
Душите, уморено-скъпоценни,
надмогват ли над старческия плен?

Не! Не това е писано за всички!
Дори и в есен блика пролетта!
Но трябва да са борови иглички,
а не големи дъбови листа…

Последната ми есен ме връхлита.
Смалявам се. Не ща да съм листо!
Една игличка искам, упорита,
готова да живее две по сто…

Все още да е свежа и зелена,
и всички да дарява с кислород –
това е мъдростта ми, споделена,
със пътника към Вечния Живот.

Ясен Ведрин
(Отвара от въздишки)