Натрапва ми светът заблуди със тъй наречени „звезди“.
Умът втрещен да се учуди и завист да го оплоди.
Успеха им да пожелая със плувнали от лъст очи,
и в славата им – роб накрая – след тях духът ми да търчи.

Във Монте Карло на казино. В Париж на пищно матине.
Мамон да ме извая фино като душа със портмоне.
Сред звезден куп аристократи да пия бърбън с кубче лед,
И в най-богатите палати да бъда винаги приет.

Отхвърлям подлата покана. От нея лепне и смърди.
Не искам тук звезда да стана сред сатанинските звезди.
Че помня как на планината, с цената на поклон един,
предложи слава Сатаната на Божия Възлюбен Син.

Светът е битка на поклони – бях писал някога преди.
Раздава дяволът корони. Въздига евтини звезди.
А после лъскави реклами минават като ураган,
и който бързо се подмами, е като риба във тиган.

Мамон сърцето му поглъща. Духа му чупи – кост по кост.
И никога не се обръща душа такава към Христос.
С очи – от злато ослепени. С прелели от хвалби уши.
Съдбата му е сред пленени и в мрака паднали души.

Там черна дупка ги привлича и чезнат в непрогледна нощ.
Звезда ли? Не! Ще бъда притча за клетника без пукнат грош.
Че той си има на Небето Зорница с блясък като Ден.
Намерил Нея в битието – не е безсмислено роден.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)