Сеяч от любовта си жъне
благословените жита.
А вярата му като сън е
и чака зов на сутринта.

Във свят щастлив да се събуди,
последния си сноп събрал,
и сред треви и пеперуди
да си почине отмалял.

В десницата тежи умора.
Сърцето за покой шепти.
Светът е нива, пълна с хора,
но не у всеки лъч трепти.

Понякога духът му плаче
и свойта участ тих скърби.
Защо на Словото сеяч е,
а жъне мъничко съдби?

Кълваха от труда му врани
и едър бурен се роди,
а бяха семена отбрани,
поени с живите води.

Навярно е усилно време,
всемирна битка за души,
когато и едничко семе,
покълнало ще го теши.

И тридесет или стократно
ще връща на Небето плод,
че времето е безвъзвратно
било за смърт или живот.

Сеячът сее семената
и скоро ще се приюти
високо горе, в Светлината,
преминал бисерни врати.

Дай Боже, снопът да е верен,
и в делото да няма срам,
а той пред Теб да се намери,
като слуга за Твоя Храм!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)