Това, което ме убива,
не ще ме запокити в гроб.
С душа, за малко стадо жива,
на Вечния Овчар съм роб.

И игото си мълком страдам,
скръбта от верните прикрил.
Дали ще ставам или падам,
Господен всякога съм бил.

Не съм потомък на герои
и нямам мощ на великан.
Удържам тъмните порои
до капка сила изтерзан.

Живот живея на мишена,
прицелена от властен мрак,
но хулена и утешена,
пребъдва вярата ми пак.

И жилавост у мен вбесява
невидимите врагове.
„Огъваш го, а той остава
сърца към Бога да зове…

Не иска хич да се прекърши –
глава пред Злото да склони.
Реши ли нещо – в миг го върши
и чупи нашите стени…“

Съдбата си не аз я пиша,
но тя задача е на Друг.
И в този свят, докато дишам,
ще бъда Неговият чук.

Оставам жезълът с бадеми
за знак против бунтовен род,
преди Овчарят да ме вземе,
дарил ми Вечния Живот.

А дотогава – с вяра жива
души ще браня от потоп,
щом Зло духа ми не убива
и няма за плътта ми гроб.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)