Душата ми е вече уморена
скръбта от този свят да отрази.
Покрита е духовната арена
с пролята кръв, с пресъхнали сълзи,

на съвестта със костите строшени,
на алчността с кръвясалия щит,
и вече поразените мишени,
в които зее ужас неприкрит.

Смълчават се души, без капка сила,
когато ги заплаши Голиат,
и всяка най-позорно се е свила
в поклон пред демоничния преврат.

Да пуснат Злото в себе си, дълбоко.
Лъжите да приемат с плахо „да“.
И вихърът на бясната жестокост
след миг да ги превърне на ръжда.

Уви! Това е краят неизбежен,
на свят, отхвърлил светлите слова.
Дори да бях в делата си прилежен
мнозина към Христос да призова,

останаха сърцата тъй далеко
от верните малцина покрай мен,
че казах си накрая: „О, човеко!
От гибел Вавилон е поразен!

Не се лекува грешник под измама,
която му внушава, че е здрав!
И изход пред излъганите няма,
но само ров за идещия гняв…“

Душата ми е вече уморена.
Дано Отецът Свят я облекчи.
Че беше тя тревожната сирена,
готова сто години да бучи.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)