Износен в майчина утроба
човек се ражда на света,
и в път от люлката до гроба
напредва бавно с възрастта.

Познава ласки и прегръдки,
усеща бащин благослов,
от щастието пие глътки,
за нови всякога готов.

На зрелост радва се от сила
и здраве в младото сърце,
и сам превръща се в закрила
на крехко мъничко телце.

В съдбата весело свирука,
че тя е хоризонт без край,
и всяка бъдеща сполука
е със усещане за рай.

Веднъж достигнал до предела,
започва в скръб да се мори,
че възрастта му е отнела
искрата бурно да гори.

Косата бързо посивява
във своя заник осребрен,
и вече късно е за слава
в живот, от болки уморен.

А може чудо да се случи
във някой миг неотразим,
и сам човек да се поучи
от фарисея Никодим…

Във време мрачно и тревожно
със вяра жива във гърди,
разбрал бе той, че е възможно
и стар човек да се роди…

Износен в Божия утроба
светец се ражда на света,
да бори яростната злоба
със Силата на Любовта.

И в път – от Алфа до Омега,
с пробудени очи на пост,
да влезе разпнат във Ковчега
на оживелия Христос.

Това е Мъдростта велика,
която мога да ви дам –
сърцето на човек да вика,
но към Последния Адам.

Че земният живот е кратък,
а Вечният твори следа
във най-чудесния зачатък,
роден от Живата Вода.

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)