(В отговор на мрачните статистики
от двете ужасни войни на този свят)

Отприщват войнолюбци вопли
в разруха, скърби и печал.
Какво оттатък ще ги стопли,
щом свърши земният им дял?

Кръвта човешка се пролива.
Расте ужасната вина.
Убийците със ярост дива
натрупват своята злина.

Изпълват се с омраза сляпа
и пръст на спусъка стои.
А леденият свят ги зяпа
и хладно мъртвите брои.

Умре ли жертва – прошка вече
отвъд не може да даде.
И с този факт, така обречен,
душите пъкълът краде.

Че щом е кървава дамгата,
тя няма да се изличи,
и само дявола с рогата
ще видят грешните очи.

Извадил нож, от нож умира
жесток насилник, не един,
и чак във огъня разбира,
че е потомък на Каин.

Че против него от земята
крещи проливаната кръв,
а той захапан е в душата
от челюсти на тъмен лъв.

И долу има само ехо
от крясък в мрачните скали.
Без мир, без милост, без утеха
с душите, зверове били…

Защо ли в ада е горещо
и няма за убийци жал?
Не може да отнемаш нещо,
щом никога не си го дал…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)