(Размисли върху Марк 11:13-14)

Защо ли есенни дървета
растат на стръмния ми път,
когато в Любовта Заветна
най-скъп и ценен е Плодът?

С лъчите слънцето ги сгрява
и облак напоява с дъжд,
но Плод дърветата не дават
в живота си един и същ.

Линеят сякаш сред пустиня
в безплодие и пустота,
напомнящи една смокиня,
Христос подлъгала с листа.

Поиска Той да Си разкваси
устата с някой сладък Плод,
но сам притури на Скръбта Си
дърво, лишено от Живот.

С такива есенни дървета
напълни се светът… Уви!
Душата с тях остава клета.
Сърцето, лъгано, кърви…

А клоните им аз не бива
да тръскам, търсейки ответ.
Дори и Господ с Вяра жива
не стопля корени от лед.

В сезона коравосърдечен
ще чуят Неговия Глас,
с една присъда в Гняв изречен:
„Да няма Плод измежду вас!

Без полза слънцето ви свети
и дъжд поеше ви с води,
щом в клоните, от мрак превзети,
Плодът не ще да се роди…“

Преглъщам своята несрета
да търся Дух сред пръст и плът.
Гора от есенни дървета
расте на стръмния ми път…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)