Залита този свят, като махало.
Люлее се пиян насам-натам.
Отдавна в него черното е бяло,
и кривото – нарочено за храм.

От крайните си полюси злините
зареждат се от лъгани души.
А Правдата брои си синините,
че злото иска с чук да я строши.

Прокужда се събудената вяра.
Зачеркват се Заветните слова.
В прожекторите – низост и поквара
със зрители – изсъхнала трева.

Веселие в безбожните палати
и шум от всецаруващия срам.
Земята в беззаконие се клати
и с трусове бучи насам-натам.

В измамливата яма на прогреса
погром от виртуални светове,
а някъде зад тъмната завеса
една змия не спира да снове.

Светът от памтивека й е даден
и тя с език двуостър го върти.
Души да гълта с вихър безпощаден
и Смисъла в лъжа да изврати.

Живея с вяра, в дух неповалена,
и сетен зов сърцето ми мълви.
В пътеката, до тънък лъч стеснена,
Мигът Небесен да ме улови.

И този свят, опасен и разблуден,
да би изчезнал, като луд кошмар,
а някъде във Вечното събуден
Живот да зърна – в Щастие и Дар.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)