Лъжливи са овчарите, които
в кошарата докарват хищен вълк.
И дават му овце – подмолно, скрито,
забравили свещения си дълг.

А стадото, уви, със памет къса,
злини не помни в страшния си хал,
че хищник не един го е разкъсвал
и смазвал го е с мъка и печал.

В една такава срутена кошара
животът потъмнява и горчи.
И чезне побеждаващата вяра
на агнето в страхливите очи.

Един Давид е нужен – да го води
и брани от жестоки зверове.
И стадото през всичките несгоди
със огнен дух от зло да отърве.

Животът си с овцете да споделя,
а хищника да гони надалеч.
До топлата му вълнена постеля
готов да бъде острият му меч.

Къде ти днес такава Обич Свята
на Пастир, от Небето вдъхновен?
Намира ли се вече по земята
на времето във залеза червен?

Не тръгнаха ли вълци в овчи кожи
да мамят лековерните стада?
И кой тогава с искреност ще може
страхът си да нарича свобода?

Ти, Господи, със Ревност най-свещена,
овцете Сам в Духа Си ги паси,
и накажи със огнена геена
наемник, който Словото мърси!

Че няма ли кошарата ограда
и Божий мъж за стадото да бди,
вълкът със стръвна ярост ще напада
и ще оставя кървави следи…

Стефан Главчев
(Възходът на падението)