Не пиша за доволния търбух,
а само за сърца непримирими.
И лее се от волния ми дух
една Любов в мелодия и рими.

Не всеки моя зов ще приюти,
за да му бъде чистата утеха.
Плътта и приземените мечти
от много хора Вярата отнеха.

Понесох отрицания и гняв.
И люта скръб поетът в мен понесе.
Понякога и прицел величав
по пътя като стар подгонен пес е.

Не може съпротивата да спре
и вятърът в сърцето ми досажда.
А Мечът, като рало щом оре,
едни пробожда, а пък други ражда.

За Вечното събирам плодове
и този свят съвсем не ме вълнува.
Една победа да се изкове
понякога и сто живота струва.

Един си имам, Свято посветен,
и битката за Правдата не спира.
Събудя ли се в новия си ден,
звъни неуморената ми лира.

Възможно е от тежкия товар
и тя за кратък отдих да въздиша,
но щом оставам от Небето Дар,
творя все още… И все още пиша!

Дано Духът от моите слова
всели докрай съдбата Си свещена.
Че верният ми Смисъл е в това –
душа да бъда, Богу подарена…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)