Пребъдвам светло-архаичен
сред тъмния модерен свят
и сякаш на дърво приличам,
приело своя листопад.

Че всеки лист е стих написан,
роден от слънчеви лъчи,
а аз от слово съм орисан
и то в съдбата ми личи.

Лесът на есен пожълтява.
И аз жълтея, леко стар.
В смола животът ми остава –
сълза, подобна на янтар.

А тя към древното привлича.
Събужда вяра в паметта.
Духът ми изгрева обича,
дори да идва вечерта…

Сърцето пролет си жадува,
приело есенната скръб,
и в тихи словеса мъдрува
под някой стар вековен дъб.

Какво пък? Още съм обичан,
дори да ме обгръща хлад…
Пребъдвам светло-архаичен
сред тъмния модерен свят.

Ясен Ведрин
(Отвара от въздишки)