Далеч от земна суета
и свят прогнил и безпосочен,
останах извор, да шуртя,
но никога не бях източен.

Заветен верните поих.
Поливах ги с Любов преляла.
И раждаха се стих след стих
от Святост, изначално бяла.

И няма как да бъде сух
творец с дълбокия си корен.
Извира в него Вечен Дух
да следва порива Си горен.

Души с покой да утеши.
Небесен Образ да рисува.
И всяка скръб да потуши,
та в радост клетият да плува.

Извират чистите води.
Събарят земните прегради.
А Господ Бог ще Си роди
в сърцата светли водопади.

Потокът става на река.
Реката във море се влива.
А моят извор все така
шурти в надеждата си жива.

И казвам си до днес: Амин
на тази благост споделена,
та жаждата на не един
да бъде чудно утолена.

Това е Святият Завет
и той в сърцето ми извира:
Поя, защото съм поет
с отдавна напоена лира…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)