Даже себе си цял да раздам –
ще остане с бедняци земята.
Нищетата е някъде там,
че във нищо е вярата сята.

А сърцето ми страда, скърби,
че човекът от Бога не проси
и се гърчат от клети съдби
гладни, болни, мизерни и боси.

За дърво при потоци води
ми напомнят словата правдиви –
как Небето над Своите бди
и се грижи за всичките живи.

Как във щедрата Свята Ръка
никой в нужда не бива оставен.
Но понякога става така,
че Творецът тъгува забравен.

Нищетата е вид пустота.
Като паяк душите оплита.
Страда жадната суха уста,
но за Извора никак не пита.

Ще изсъхне, преди да умре.
Ще се сбръчка без капката влага.
А бедняк, ако нея съзре,
в сетни сили далеч ще избяга.

И душата си, Богу предал,
с тиха скръб ще Му каже накрая:
„Досега съм се скитал умрял,
без Живота Ти аз да позная!

Че съдбата без Теб е тъга.
Всичко в нищо светът преобръща.
Дай ми Дух, да Те вярвам сега,
че пръстта във земята се връща…“

Този стих за надежда ще дам
и дано съкруши нищетата –
за последния зов на Адам
към Отеца Един в небесата.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)