Орелът в небесата си лети
и гледа от високо към земята.
А полета му пръст не ще прости,
отровена с езика на змията.

Крилата свил на древните скали
със мъдра самота се утешава.
Че долу, сред влечуги и бодли,
душите гинат в преходната слава.

Съдбата си от Вечното приел,
се рее в своя порив недостъпен.
Тъй тъжно е в света да си орел…
Тъй чудно е в лъчи да си окъпан.

Не го достига земната стрела
и прицел на стрелец не го намира.
Могъщи са небесните крила,
кръстосали нашир и длъж Всемира.

Природата на грешното тежи,
а глината със глина се привлича.
И само дух над този свят кръжи,
когато верен Святото обича.

С надеждата, че литнали в лъчи,
ще го последват малките врабчета,
и всяко към Небето ще цвърчи,
получило Крилата на Завета.

Орелът в небесата си лети.
Увлича в зов, и в Истина въздига.
Души да окрилява със мечти
това му стига… Да, това му стига!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)