Пълзя по древна Канара
и нося крехката си къща.
Духът ми, пламнал от искра,
при Дух Небесен се завръща.

От пътя стръмно извисен
душата ми се е смирила,
а битката на Вечно с тлен
изцежда всичката ми сила.

Скръбта избива на сълзи.
Умората – с въздишки клети.
Тварта се ражда да пълзи.
Духът – в утеха да й свети.

И няма в мислите ми срам,
че моят ход е твърде бавен.
Животът, покорен от плам,
не бива в бъдното забравен.

Не спирам. Имам си копнеж.
И той е жив, за да не спира.
Че в онзи миг, когато спреш,
у тебе Вечното умира…

Успях това да разбера
от мъдрост, на духа присъща.
Пълзя по древна Канара,
че в нея Смисълът се връща.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)