Последната битка е тръгнала вече
и в нея се сблъскват Човек и човече.
Човекът – със Примера Свят от Голгота,
осмян от простака, презиран от скота.
Човечето – с низките гърбави страсти,
подобни на тръни и жилещи храсти.

Победата сякаш за всички е ясна.
Поддържа човечето публика бясна.
Бумтят барабани и свирят латерни.
Кънтят на арената хулите черни.
И князът на мрака от своята ложа
доволен почесва си змийската кожа.

Той пак дирижира с измама чакъла –
души, на които е сграбчил акъла.
Суетни награди готов да им дава,
прогнили от корист и евтина слава.
Човечето гордо си взима медала.
Пръстта е всесилна, със злоба преляла.

Смирява Човекът душа обругана
и няма в устата му гняв и закана.
Светът не е място за трайна победа,
а Вярата само към горното гледа.
Със тази нагласа той Кръста си носи
и милост от княза на мрака не проси.

Доброто се вдига, а Злото остава
при низките страсти, в безумната врява.
И него в Небето Си Бог не прибира,
когато издъхне и сляпо умира.
Съдбата разделя чрезмерно далече
Човека от малкото дребно човече.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)