Възрастта ми към свършека бяга.
Всеки ден като камък тежи.
Моисеева бяла тояга
моят дух за опора държи.

Само с нея отдръпвах вълните
на огромното светско море,
та в свещения смисъл на дните
ревността ми за Бог да не спре.

Който люби света, ме отрича,
и задрасква от своя копнеж.
Той по пътя си весело тича
в богохулство, развала и леш.

Не за него си нося товара
и преглъщам чрезмерна тъга.
Още няколко стъпки на Вяра
и ще зърна Заветна дъга.

Ще престане сърцето да стяга
всяка болка и черна злина,
щом прекрача на Вечното прага
с уморени докрай колена.

Тази трудна съдба се живее,
за да знаеш, отишъл отвъд,
че Христос, ако в пътя ти грее,
си преминал в Живота без Съд.

Миг ще дойде, и аз ще премина.
Неоставен и спомнен в очи.
И със мен ще летят неколцина
в благодатните светли лъчи.

Възрастта ми към свършека бяга
и шепти: „Елои, Елои!
Любовта Си, пречиста и блага,
в моя дух за Живот утрои…“

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)