Ако в нечий живот не отида
и в душата на друг не тъжа,
аз съм просто потънала мида
и на дъно сред пясък лежа.

Моят бисер остава затворен.
Непотърсен, ненужен и тих.
И в очите на многото хора
съм случайно промъкнал се щрих.

Всеки поприще свое избира
и решава в живота си сам
за какво да живее, умира,
и гори във житейския плам.

Аз не ставам за глухия песен
и на слепия цветен сюжет.
Всеки избор, по своему лесен,
с прима виста навярно е взет.

С мене връзката огнена пари.
(Да си плюе във пазва човек!)
По-добре без случайни другари
да остана самотен, до век…

Като някакъв призив далечен,
който хлопа по древни врати.
Светъл бисер, от мида извлечен,
но със участ отвъд да блести.

Връх и дъно. Понятия стари.
Разбираеми в своя копнеж.
По средата – всепръстните твари.
Как доверие в тях да съзреш?

Ако нечий живот не докосна
до катарзис и дух променен,
по-добре по лице да се просна
и да идва развръзка за мен.

При Отеца си в миг да отида
куп години от скръб преживял.
Като вече потънала мида
с тъжен бисер, забравен и бял.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)