Когато чужда скръб в живота
не виждат хорските очи,
напусто шумоли банкнота
или монетата дрънчи.
На леден бог душите свити
се кланят в пещерния студ
и станали на сталактити
изобщо не усещат смут.

Претръпват нерви. Болка няма
в закоравените гърди,
а всичко меко чак до камък
готово е да се втвърди.
И става битието зима,
от Зов лишено, от Завет.
Където двама или трима –
със тях сковаващият лед…

Далеч от жертвения огън
и милостива топлина,
стои между света и Бога
висока ледена стена.
И само който я пребори
да бъде във живота плам –
печели Вечността си горе,
защото е горял оттам…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)