И цеди ме умора, и тежи ми печал,
че светът се руши и разлага.
Всичко чудно и Свято Христос му е дал,
а пък той в беззакония бяга.
Сам до кръв се посича, търси демони зли,
и с вериги се връзва железни.
С гняв отхвърля Агнеца, а приема козли
да го водят към тъмните бездни.

И гнети ме досада, и враждува ми мъст,
че в Месия духът ми се врича.
Търся тези, които на Заветния Кръст
претърпяват пирона и бича.
Двама-трима навярно, но със здрави крила.
Като ангели в своята Вяра.
Още дълго да страдаш, душо, би ли могла?
Или вече от болка си стара?

И се вписвам във Памет, и оставам в Слова.
Все едно ми е как ме тълкуват.
Всички земни копнежи са зелена трева,
но изсъхнат ли – нищо не струват…
Само Вечният порив, що отгоре вали,
като Принос в Небето се връща…
И дори да е тежък, и до смърт да боли,
е дарен със съдба неприсъща.

И крепи ме надежда, и гори ме Любов…
Господ в мен запечата скрижали.
Аз Го моля във този един стихослов
всички клетници днес да пожали.
Да ги пази с могъщите Свои ръце
и изпълни докрай времената.
А накрая – с едното си вярно сърце
да затворя последен Вратата…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)