Тъй както лъч проблясва над прибоя
и сочи пътя в падналия мрак,
така поет с поезията своя
явява своя дух като маяк.

Самотен фар за гибелното време
надмогвал бури, борил се с беди.
Удавникът – въжето си да вземе,
а корабът – Зорница да следи…

Уви, на век с космични сателити,
не са му нужни никакви лъчи.
Той фара вдън море ще запокити
и светлия поет ще заличи.

В епохата, която Бог отрича,
пръстта е окончателен завет.
И тя измамно грешните привлича
в коварните вълни от кал и лед.

Светът ще продължава да се дави
до дъното на своя бунт и грях.
И нека друг реши да го избави,
защото аз с перото не успях.

Това, което чезне, избледнява.
Забравата е образ сред мъгли.
Една Небесна ладия отплава
и свършва своя зов като че ли.

Един поет живота си обрече
в привличане на скръбните души.
А фарът му се виждаше далече
и никой от покана не лиши…

Небесен Дух поета ще загърне
и неговият лъч ще извиси.
А който иска – нека се възвърне,
и който вярва – нека се спаси…

Че скоро, сред безбожност и поквара,
от тъмна бездна звяр ще изпълзи.
И няма вече да им свети фарът
сред капещите Божии сълзи.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)