Автор: classicallpoetry

Когато Съвестта не управлява,
а мерзости Лукавият твори,
надига се поникналата плява
и Злото сиромасите мори.

Властта не ще им скърбите послуша
и няма върху тях да се смили.
Крадецът със препълнената гуша
не ще си апетита утоли.

И в тази зла съдба, несправедлива,
малцина виждат вярната следа –
престъпникът към пъкъла отива
и няма на сърцето си юзда.

Стрела внезапна в миг ще го приключи
и злият случай ще го прекрати,
дори сега да лиже като куче
на дявола косматите пети.

Дори сега съкровища да трупа
и в тлъстите печалби да ламти,
ще падне с беззаконниците в кюпа,
където страшен огънят пламти.

Където няма милост и пощада,
а болката е крясък без ответ…
Властта е примадоната на ада,
а всеки властник трижди е проклет.

И мъдро е беднякът да не кърши
ръце във безнадеждния капан.
Скръбта му е обречена да свърши,
макар да е стократно поруган.

Той своята утеха ще намери
при Господ в предузнатия финал –
душата му след бисерните двери
ще вземе отредения си дял.

А долу, в най-чудовищната яма,
където пъклен грохотът бучи,
ще тлеят сред димящата си драма
душите с ненаситните очи.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Оставам с броня, непробита
от всяка нечестива жлъч.
Съдбата ми в Христос е скрита,
но пътят – явен като лъч.

Във свят, обикнал тъмнината,
воювах в битки не една.
И плащах си до Кръст цената
в хилядолетната война.

Тежи гърбът ми от умора
с последни капчици от пот.
Сред многото еднакви хора
живях различния живот.

В сърцето Друг ми заповяда,
(а Той е Онзи, Който Съм)
на Верните да дам пощада,
а скверните да стресна с гръм.

До свършека, от скръб тревожен,
перото ми ще е тръба.
Но край Отецът ще положи
дори и в моята борба.

От Слово и от Дух белязан
явих спасителни следи,
преди през Портите да вляза
в Града на живите води.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Посоката към ада
е пълна от лъжи.
Човек, когато пада,
изобщо не тежи.

Живее безтегловен,
лишен от Свята твърд,
но никога виновен
пред идещата смърт.

И няма още трясък,
не идва още „туп“.
Живот във висша класа
на бъдещия труп…

Богатство не мирише
на мухъл или тлен,
и славата сладкиш е
със капчици от клен.

Съдбата няма цедка,
та зло да отдели,
и банковата сметка
от цифри шумоли.

Но идва миг на среща
след грешните лета.
Димяща и гореща
очаква го врата…

Без никаква отсрочка
заглъхват „ох“ и „ах“.
Животът свърши…Точка!
С присъдата за грях…

Нулиран, безполезен,
е земният възход
за пошлия, разглезен
и весел идиот.

Той сладката награда
с горко ще издължи.
Човек, когато пада,
изобщо не тежи…

Стефан Главчев
(Възходът на падението)

Даже днес битието
да заплащам със скръб,
на Престола в Небето
Господ по ми е скъп.

Трудно нося товара
с уморения гръб,
но в Заветната Вяра
Господ по ми е скъп.

Не сполучих на меко
и измъчва ме ръб,
но си казвам: Човеко,
Господ по ти е скъп!

Претърпявам злината
от отровния зъб,
но напук на змията
Господ по ми е скъп!

Неудобен, отричан,
не живея в калъп.
Щом реша да обичам –
Господ по ми е скъп.

Имам Кръстна Пътека
до лъчите отвъд!
Затова и довека
Господ по ми е скъп!

Стефан Главчев
(Коленича пред Тебе)

Кажи ми, братко мой! Кажи ми!
И дай ми отговора прям!
Нещата, на Христос дължими,
дали на Кесаря да дам?
Едната вяра осъзната,
която в моя дух искри,
да бих ли сложил на везната
за съответните пари?

Или поклонът пред Исуса
да бих до пясъка свалил,
където със лъжа изкусна
ме дебне сам Сатанаил?
Не е ли глината, която
приема змийския печат,
а после с кюлчета от злато
запълва празния си свят?

И аз ли в глинената слава
да стана на Твореца враг,
а после Вавилонска плява
душата ми да пълни с мрак?
Или със бесовска принуда
от тъмни страсти полудял,
с една кесия като Юда
да търся земния си дял?

Та кой от Верните Христови
на земна страст се наслади,
когато Римските окови
пристягаха ръце, гърди?
Не бе ли Кесарят палачът
в ръката с бич, в очите с бяс,
и колко днес след него крачат
да слушат неговия глас?

Изкупен съм! Не ставам стока!
Оферто всяка замълчи!
Вървях в Заветната посока
далеч от плътските очи!
На Верните ще се разкрия
от Път неземен и висок…
Сърце, отхвърлило сергия,
във Кесаря не вижда Бог!

Стефан Главчев
(Възходът на падението)

Народът въздиша във дните тревожни,
защото препускат цените безбожни,
и вече готов да проклина злината
не пита каква е от Господ цената.

Безбожно е всичко, което без Бога
потапя душите със скръб и тревога,
че щом се от Него човекът отрича
в гърба ще усеща на кризите бича.

Че даже овцата, що блее в кошара,
Овчаря си следва със простичка вяра.
Но Него, когато в живота Го няма,
със вълк ще попадне в дълбоката яма.

И тук, в битието ни, толкова сложно,
недейте се лъга за нищо безбожно!
Че всичко е в Него – Небето, земята,
а сякаш това не разбира душата.

Че Той е Творецът, що всички ни храни
и в Него благата накуп са събрани.
А Царството Божие вътре в човека
не ще го остави във нужда довека.

Народът въздиша, а трябва му само
с любов да докосне Христовото рамо.
Тогава и в най-сиромашката шепа
ще дойде отгоре Небесна подкрепа.

Амин и Амин!

Стефан Главчев
(Хрониките български)

Този свят е разбунен. Като врящо гърне.
Да утихнал би само за минута поне.
Да погледне нагоре. Бесове да смири,
че ужасният пъкъл цял под него гори.

Твърде болна планета. Изнурена до крах.
От омраза и злоба, от първичния страх.
И смъртта е сред нея ненаситна ламя…
Колко страшна картина! Колко тъжна земя!

Съблазнено окото. Трупа нули безчет.
Богаташът е румен. Сиромахът е блед.
Зли пиявици смучат всяка капчица кръв.
Любовта е мишена, а неправдата стръв.

Господарят прилича на побъркан Нерон.
Свири с медийна арфа от ръждивия трон.
Сам подпалва с пожари нечестивия Рим
сложил маска набожна, с миротворчески грим.

Пътят явно е грешен и фалшив от лъжи.
Над души помрачени паднал ангел кръжи.
И сълзите на Господ капят в земната пръст,
щом светът е отхвърлил Свята Жертва на Кръст.

Идвай миг на разплата! На присъда и гняв!
Със утеха за Яков и горко за Исав!
Чак тогава земята ще въздъхне след дъжд,
изцелена с ръката на Заветния Мъж.

Стефан Главчев
(Възходът на падението)