Автор: classicallpoetry

Пътници кръстосват мисълта ми.
Хлопат по заключени врати.
Спомнят ми отминалите драми –
срещи, думи, пориви, мечти.

Всеки, своя раница понесъл,
има нещо мъничко от мен –
остра болка или тъжна песен,
даже някой зов неприютен.

Нямам за нозете им окови
и във плен не бих ги задържал –
моите несбъднати любови,
късали сърцето ми без жал.

Още имам огън да се сгрея.
Съчки, шума, наръч от дърва.
Нечия усмивка да копнея.
Да въздъхна в писани слова.

Може би край стъкнато огнище
пътниците в мен ще приютя.
Тъжно разпиляван и разнищен,
но готов докрай да им простя.

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

Не питай Любовта дали си струва.
Тя няма за душите ни цена.
Уж дъх е, а пък вятърна нахлува.
Сълза е, а прилича на вълна.

С искра ще блесне – в миг неволно кратък,
а в пламъка пожар ще разгори.
Лицата ще обгърне с отпечатък.
Косите ни с възторг ще посребри.

От късче глина делва ще извае
и в мрамора сонет ще възроди.
Най-тихите ни тайни ще узнае.
В най-светлата ни изповед ще бди.

Ще спре минути, седмици, години
в един единствен зов непроменим.
И пъстрите й пролетни градини
докрай едва ли с теб ще извървим.

Пресвята в нас, решила да векува,
ще грее на престол от светлина…
Не питай Любовта дали си струва.
Тя няма за душите ни цена.

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Не сега, мой живот! Не сега
с пълни шепи възторга ще пия.
Има толкова много тъга…
Как от нея духа си да скрия?

Как да гледам човешката скръб,
без у мене да трепне перото?
Кой обръща на мъката гръб,
щом е толкова малко Доброто?

Ако свети в сърцето ми храм –
непременно ще бие камбана.
Зов-поезия в миг ще раздам
като ситна роса разпиляна.

Капка само един да теши –
като смисъл за лирата стига,
щом душа сред безпътни души
своя порив нагоре въздига.

Щом въздишката падне в пръстта,
като тежък товар от неволи,
и отворена с вяра уста
лъч-утеха от Бога измоли.

Не сега, мой живот! Не сега!
Нека свърши се дългата зима.
Иде пролет с надежда-дъга!
В нея нас по-добри ще ни има!

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Преди светът да се превърне в плява,
която лют пожар ще подлуди,
Ти, Господи, с Духа Си напоявай
изпръхналото в моите гърди.

Зрънцата Ти от Истината нека
не би изронил тъмният ми враг.
По Своя Образ сътворил човека,
Ти, Боже мой, пресътвори ме пак!

Не са ми нужни хиляди години
обречени съдби да бих видял.
Раненият, без лекар, ще загине,
кръвта си безвъзвратно пропилял.

Слепецът – в тъмна яма ще привърши,
без Твоята ръка да го държи.
Най-силната надежда ще се скърши,
щом връзват я въжета от лъжи.

Защо са ми възторзи и похвали
сред всичката човешка суета?
Избавят ли награди и медали
от властната прегръдка на смъртта?

Къде да бих потърсил чест и слава
сред този свят, от тление червив?
Не стига ли великият до плява,
дори да би решил, че е щастлив?

И в своята душа опустошена
не казва ли в предсмъртния си час:
„Защо живях съдбата си сгрешена,
когато гол пред Него ще съм аз?

С какъв парцал греха си да покрия
и червеите в жалкия си дух?
Не бях ли пленник в бляскава килия,
за думите на Правдата Му глух?“

Не искам закъснелите въпроси
във някой сетен миг да изрека.
О, Боже мой, душата ми Те проси!
Бъди ми днес Ти живата Река!

Преди светът да се превърне в плява,
която лют пожар ще подлуди,
Ти, Господи, с Духа Си напоявай
изпръхналото в моите гърди.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Госпожо Гордост! Тръгвам си от вас!
Коктейла ви изтънчен не желая.
Пленихте ме на малки глътки страст.
И Адът беше с маската на Рая.

Словесните ви изблици желах.
Дори и бутафорната корона.
По вас не виждах петънце от грях
и бяхте за очите ми мадона.

Какъв ли беше този порив сляп
да ви последвам, тих като въздишка?
Защо ли бях пред думите ви слаб
и вързан с чародейната каишка?

От блясъка на вашите блюда
произхода сърцето си забрави.
Онези мои братя без следа,
които никой никога не слави.

Мизерници и псета в гъста кал.
Дори клошари, ровещи в сгурия…
…Задавих се с парченце портокал.
Коктейла ви не мога да изпия.

И чашата ви с цветното стъкло
не ща за взор пред моите зеници.
Дори да съм с излишно потекло –
все още съм с разтворени корици.

В душата ще изплача всеки стон.
На бедните сълзите ще избърша.
Госпожо Гордост! Сбогом! Без поклон!
Пред вас духа си няма да прекърша!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Защо ли грозно, до апатия,
животът посивява злостен?
Копнеят скитници обятия,
но стигат все до дом залостен…

Просвирва в бели слепоочия
виелицата валс последен…
А стъпките са многоточия
за някой разказвач неведом.

Вгорчава се духът от нищото.
Скръбта граничи с абсолюта.
Угасва огънят в огнището
с дима на безчовечност люта.

От сън изтръгнат, до изтление,
кошмарът вече е насъщен…
А битието е забвение
под свод, от облаци намръщен.

И само – през сълзи прозирана –
утеха шепне безутешно,
че Правдата е на умиране,
щом този свят живее грешно.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Когато се разлистим до разпятия
и в чувствата ни святост затрепти –
ще има зов в докоснати обятия
и дъх за оживелите мечти.

В един сезон, измолен за възвръщане,
изгубеното – в нас ще проличи.
До сетния си атом ще сме същите –
но с други, непроглеждали очи.

С ръце, които тръпнат недогалени.
С напълно непознати гласове.
От бялото на огъня разпалени
до взора на далечни върхове.

От порива на нощното ни вричане
до смисъла на изгрев като бряг.
От изповеди, никога изричани,
до памет – като връщане и праг.

В една вселена – още неиздирена
лъчите ще рисуват светъл брод.
И радостта ни, сто пъти умирана,
в душите ще възкръсне за живот.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)