Автор: classicallpoetry

Тази моя любов е самотно крайбрежие.
В нея чайки не свиват крила.
Няма бели русалки, оплетени в мрежите –
има само студена мъгла.

Тази моя любов – невъзможно обречена!
Бряг, на който не стъпват мечти.
Тук сърцето ми люби се с дългата вечност
и куплети в морето шепти.

Тази моя любов е самотно крайбрежие.
Плаках дълги години без глас.
Чаках много сезони за вятър от нежност
и за слънце от галеща страст.

Може би след години ще бъде открита
и брегът от копнеж ще блести.
А тогава русалки ще пеят с вълните
и една между тях ще си ти.

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)

Бъди ми изгрев, в залезите скрита!
Бъди ми зов, в разсъмване роден!
Без теб душата колко нощи скита
и търсеше лика ти като ден…

Една, неотлетяла в юга птица,
прелиташе мъгливия си свод,
да зърне теб – измолена светица
за грешник от последен епизод.

За две ръце, в които самотата,
рисуваше по дланите им кръст,
и вееше молитвите ми вятър,
надежди разпилял околовръст.

За две очи, които не заспаха,
дори в съня, нарочен да теши…
И скърцаше в самотната ми стряха
илюзия за сбъднати души.

Дори да си в разсъмване незрима,
подобно стих, написан във вода,
дъхът ми те изрича… И те има!
В любов като предутринна следа!

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Не питай как възможно е това –
тъгата от очите да извира.
Изгубил светлина и синева
светът дори в една сълза умира.

Човек не е на дните господар.
Съдбата си не може да избира.
След сляпа стъпка или грешен зар
светът дори в една сълза умира.

Не чакай буря, за да те смути,
и мълния небето да раздира.
Мечта изгубил сред безброй мечти
светът дори в една сълза умира.

Тъй плахи сме от своите следи –
прашинки в самотата на Всемира.
Без лъч от пътеводните звезди
светът дори в една сълза умира.

Утеха ще потърсим в брегове
и изповеди в струните на лира.
Но ако няма кой да ни зове
светът дори в една сълза умира.

Отворим ли врати към вечността,
която от душите ни прозира,
причина е едничка любовта
в една сълза светът да не умира.

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Изтъка ли ми, майчице, сетната черга на стана
от онези парцалки, нарязани толкова много?
В паметта ми обрулена – святата – ти ми остана!
И за твоята вечност аз всякога молех се Богу.

Изтъка ли ми старите спомени – топло да стъпя?
Да ме лъхне омайния мирис на печена дюля…
Да ти кажа без глас, че за мене си толкова скъпа,
като жива икона, която сърце не потуля.

Изтъка ли сълзите ми, дето изплаках от малък
с коленете съдрани, и пламнали в жар от коприва?
Изтъка ли искрите, останали в топлия залък,
и коравите буци по слога на селската нива?

Изтъка ли въздишките в твоята пламенност тиха?
Над леглото ми бяло от вечер до сутрин си бдяла…
Изтъка ли сезоните, дето те тъй посребриха,
и лицето рисуваха в бръчки от тежка премала?

Изтъкала си, зная… И вратникът тебе спомина.
Под салкъма е пусто, и чергата там е разстлана.
Коленичил, целувам духа ти. И знам, ще премина,
но предал на децата си твойта совалка от стана.

Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)

Аз ожидам Твоята победа,
Твоето завръщане при нас.
Вече е настъпил ден последен,
миг последен – светъл Божий глас.

А духът ми тръпне в радост жива:
Господи, ела, ела, ела!
Разпери над Божията нива
сянката на Твоите крила!

Нека ангел грабне ме при Тебе
при сигнал от Божия тръба.
Аз желая само този жребий,
само тази вечност и съдба.

Докато съм жив, докато дишам
Ти Си моя крепост, Канара!
Твоят път, победен и възвишен –
само него аз ще избера.

Твоята пречудност – тя ме сгрява!
Твойта кръв ме мие и гори!
Има ли човек Любов такава,
като Твойта, Господи добри?

Аз ожидам Твоят час, Исусе!
Моля Те! От зло ме опази!
Ти Си песента на мойте устни!
Ти Си в мойте радостни сълзи!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Гледам… Май не си тукашен, брат!
Откъде си? Кажи ми да зная!

Идвам тук, но от другия свят.
Аз съм ангел. Вестител от Рая!

И защо в този мрак се сниши?
Сред коптори, от мъка прелели…

Страдам аз за добрите души.
Ще им дам от перата си бели.

А ще стигне ли всяко перо,
та човека към Бог да обърне?

Трябва само да струва добро
и надежда духа му ще върне…

Може би като теб ще лети…
Като птица в простора небесен.

Нека злото докрай да прости
и напусне кафеза си тесен.

Дай ми, ангеле, тих благослов,
и пера – твоя зов да разкрия!

Слез, човеко, в най-долния ров,
там, където сълзи немотия!

Аз перата ти там ще раздам,
но дали нови в теб ще поникнат?

Всеки ангел намира си храм,
щом в човека Христос е обикнат…

Горе, долу… Все вечност, нали?
Бог дори и в сърце се събира!

Тръгвай, пътнико! Той окрили
със перата ми твоята лира!

Ти нали ще се върнеш? Кажи!
Искам пак да те видя с крилата!

Тръгвай! Пътя си ти продължи,
а пък аз ще се скрия в делата…

Тръгвам… Кален е стръмният път,
но пък вярвам, че Господ те прати…

Ще се видим отново, отвъд –
два вестителя… Светли, крилати!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Не е лесно, братле! Не е лесно
в този толкоз безмилостен век
да живееш най-скромно и честно
за цената да бъдеш човек.

Сред върхушката звярът диктува –
далавера, файда, интерес.
Всяка съвест парите си струва,
а скръбта – постоянният стрес.

Еволюция – странно обратна
изврати генетичния код.
Най-устойчив вирее приматът,
който има дивашки подход.

Той е силен да тъпче и граби.
Да руши и да сплашва на глас.
Зъл насилник над хорица слаби,
безнадеждно отровен от бяс.

Как живее се в джунгла зловеща
без утеха от тези тегла?
Лъв те гони, пантера те среща,
дебне сив лешояд на скала.

Тук – хиена със крясък гробовен.
Там – с разтворена паст крокодил.
И се питаш – дали си виновен,
че човек си се вече родил.

Но дори през живота опарван
от стрелите на дивия ад –
не извръщай ума си към Дарвин,
нито Фройд да те дърпа назад.

Щом изпълва ни смисълът вечен
в оня светъл, Заветен Урок –
че човекът пребъдва човечен
като Образ на Живия Бог.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)