Автор: classicallpoetry

Крепи ме, Вяро! Здраво ме крепи,
че в трусове люлее се земята.
Човек се ражда, за да претърпи
най-гнусните спектакли на злината.

От болката да страда. Поруган.
Нечестието мълком да преглъща.
И винаги една престъпна сган
живота му на пъкъл да обръща.

Крепи ме, Вяро! Твърдо ме крепи!
До кремък и искра да бъда верен.
Безбожието – гняв ще потопи
и съд ще го осъди в мрака черен.

А аз, дори венеца си трънлив,
щом твой е – ще го считам за корона.
Когато Господ вътре в мен е жив
не значат нищо няколко пирона.

Крепи ме, Вяро! Дълго ме крепи,
че този свят суетен ще изтлее.
Да можеше духът ми да заспи
и в твоя сън летейки да светлее…

Да бих събрал възторг и синева,
а после като зов да ги разпръсна…
Ще светят в блясък слънчеви слова:
Исус е Жив! Исус за мен възкръсна!

Крепи ме, Вяро! Крепост ми бъди!
Блажен съм пред Престола ти довека,
щом горе – над далечните звезди –
Творецът ще въздигне в мен Човека!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Не се чудете! Сбъркан ми е кодът!
Ни в клин се вписвам, ни в ръкав вирея!
Раздадох се. Но някак си народът
не вдяна хич, че искам да го сгрея…

Не бих се борил страстно за витрина
или сергия в земни панаири.
С една утеха нека не изстина,
че жадният дъжда ми ще издири.

Че гладният жарта ми ще вечеря
от огъня, разпален със словата.
Къде сте, хора? Как да ви намеря?
Дали в пръстта или пък в синевата?

Един Завет свещено ме зарича
да не продам дори и запетайка.
Обича го душата ми, обича,
че той ми е съдба, баща и майка.

И даже на лавица да ме нямат
(какъв кошмар за клети графомани)
в искрите на извечния ми пламък
написаното дар ще си остане.

Било да бъда стъпкан и клеймосан
или проклинан гневно от мнозина –
аз болката от кръста си ще нося,
творил докрай поезия в пустиня.

Дори да ми приготвят ешафода –
така живях, така и ще живея!
Не се чудете! Сбъркан ми е кодът!
Ни в клин се вписвам! Ни в ръкав вирея!

(Птицата в теб)

Не се боя самотен да угасна
сред преспите на зимна самота.
Съдбата е по своему прекрасна,
дори и след последната черта.

Но даже – да речем, несправедлива –
тя следва своя смисъл провидян.
Животът идва. После си отива,
а всеки дъх е капка в океан.

Един се ражда, а пък друг умира.
Щафетата е родова. С Олимп.
А лаурата? Тя не се избира,
но каца на главите като нимб.

Една искрица в някой да разпаля
и огънят – след мен ще продължи.
Защо тогава края си да жаля
или несбъднат зов да ми тежи?

За колко време трепва из вълните
дори една оставена следа?
Безпаметна изчезва – като дните
в забравата на стълпове вода.

И само който търси – ще намери
това, което друг е подарил –
дори да са изгубени химери,
в които той е бил, или не бил…

Светът не е последната причина
на всичките се случили неща.
Преди от него сам да си замина
аз нищичко за себе си не ща.

Че сетния си праг като прекрача –
оттатък възвръщалец съм, нали?
Едва тогава нека да изплача
скръбта, която вече не боли…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Суетата на бал ме покани.
„Хей, чаровнико ведър! Ела!
Потанцувай в елит от избрани,
без тъга от човешки тегла!

Ето, празнично трепка конякът
в тази чаша от нежен кристал…
Колко други въздишат и чакат
да им връча покана за бал…

Теб харесах! Че ти си прекрасен!
Имаш лира и леко твориш!
И ще бъдеш на гребена, Ясен,
с този толкова ценен престиж.

Тук заглежда те дворцова дама,
там следи те професор мастит.
Пий коняка, и нека сме двама –
суетата с поета честит…

Уморих се от светската проза.
С чудни стихове днес ме възпей!
Подари ми най-огнена роза
в този мой символичен бордей!

Куртизантка до девствен патриций –
няма по-завладяващ сюжет.
Погледни ме с дълбоки зеници!
Обладай ме в куплет след куплет!…“

Бях низвергнат… Отказах да пиша.
Суетата за сноб ме смени.
И се върнах в мизерната киша –
там, където тъгата звъни.

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

Творецът няма как да улови
на битието всичките предели.
Потегли ли – в посока ще върви,
преследвайки заветните си цели.

Ще среща хора – тръгнали назад
навярно с мироглед, съвсем различен.
Широк е неизброденият свят.
Ту весел, ту в тъгата си трагичен.

Не искам златно име в пантеон,
когато мене няма да ме има.
Читатели… Хиляда! Милион!
Не! Стигат ми дори и двама-трима!

Следа да им оставя. Дребен щрих
или дори случайна драскотина,
ще знам, че ненапразно се родих,
щом дарът ми докосваше малцина.

И някой в своя път да прошепти
един куплет от мен, за незабрава –
сърцето ми все още ще тупти
след заника на чезнещата слава.

Тъй както сред скалистите ждрела
една река дълбае упорита –
да помни вечността, че е била,
по светлите извивки на гранита.

Поет и време, свързани в завет.
Един последен храм за пилигрими.
Прочетен до последния си ред –
потъвам в небесата си незрими.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Светът ми става тъжно непонятен –
откъснат лист във бурен листопад.
И с нишките на изгледа си златен
ми шепне: „Няма връщане назад!

Спомни си извървяната пътека
и виж какво от себе си дари –
надеждата, тъй нужна на човека
да може своя свод да сътвори.

Усмивката – поръсена трошица
за винаги бездомния врабец.
Утехата – невидима искрица
за тропащ със тояжката слепец.

Пожарът – за безсмъртната любима,
сърцето ти докрай опожарил.
За да си нужен, и за да те има.
И в бъдното да знаеш, че си бил…

Не гледай съкрушен и разтревожен
към нишките от минали следи!
Избра си път – единствено възможен.
С небе и вяра, с обич и звезди…“

Светът ми става тъжно непонятен,
но някак си със него се сдобрих.
Откъснат лист в живота безвъзвратен,
над който тези думи сътворих…

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

В душата ми хербарий от листа
за теб напомня с шарки разноцветни.
Усмихваш се с дъха на пролетта
и ме прегръщаш с ласките си летни.

Със снопчета от меки светлини
в сърцето ми рисуват се загадки.
Листа се раждат. Спомени от дни –
безкрайно нежни и безумно кратки.

Хербарият – любовно натежал,
един след друг листата си разтваря.
И всеки спомен – като чист скрижал
в очите ми до огън се разгаря.

И как да кажа, че не си до мен,
щом всяка шарка просто те допълва?
Земя да бях – в листата ти пленен,
аз пролет бих направил да покълва…

Небе да бях – бих слязъл със южняк
да бъда лято в тънките ти длани.
И хиляди листа да тръпнат пак
в хербария красив на любовта ми.

Душата ми е пълна със листа.
Сълза блести. Не, няма да заплача…
Щастлив съм, че дори във вечността
ще те намеря, ако се вторача…

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)