Автор: classicallpoetry

Аз, госпожо, не съм от елита!
Нямам ценз и добри маниери.
По бунища душата ми скита
и се храни с каквото намери.

Поизмъчих си доста езика,
но остана ми прост етикетът.
С вас не ставам за лика-прилика
и смущава се в мене поетът.

Имам евтина муза, не крия.
Вдъхновяват ме сиви клошари.
Ако някъде хвърлят сгурия –
тя перото за стих ще опари.

Над едната ми медна паничка
дрънкат грошове. Падат въздишки.
Само с вяра живея, едничка,
но не гледам живота кръвнишки.

Оня Христо в дъха ми прозира,
(който в черната болест угасна).
Шепа стихове – с огън и смирна,
и душа – като цвете прекрасна.

С него погледът в плам озарява
битието, от мъка дръгливо.
Нямам нужда от друго тогава,
щом перото си има гориво.

Сиромах съм, госпожо! И нека
до смъртта все такъв да си бъда.
Че съдбата си среща човека…
Ту награда е! Ту е присъда!

Извинете за острите думи.
Те са дим от горящо кандило.
Няма нищо сега помежду ни.
А пък нещото? Вече е било…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

„Всеки Моцарт си има по един Салиери –
зъл мерзавец-завистник с по-дребен талант…“
Творецът и сенките, Дела Раи

„Всеки Моцарт си има по един Салиери“,
в реквиеми от скръб да кърви.
Ако птицата волно крилата разпери –
бяс влечугите в миг ще взриви.

От Каин – завистта, от Кайафа – лъжата,
с бесове за съветници – бол,
не е спирал отровният зъб на змията
своя зъл и жесток произвол.

Всеки плюс среща минус. Всяко „про“ има „анти“.
Тъй злочесто векува светът.
И утеха намират всички живи таланти
не отсам, а посмъртно… Отвъд.

Затова не се радвай, че някой лукаво,
днес за кратко ти сваля звезди –
че дори във едното петбуквено „браво“
пак змията оставя следи.

С пълна чаша творецът своя жребий отпива –
да е в тъмното лъч светлина,
но отровата смазва, съкрушава, убива
щом зад нея стои сатана…

Зад творящата Вяра дебнат хищни невери
и пред Дарът – бездарници сто.
„Всеки Моцарт си има по един Салиери…“
Буря – всяко зелено листо.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Не търся в теореми доказателства
и нямам точен час за психолога.
Разпадат се фалшивите приятелства,
без никаква печал или тревога.

Не искам с непотребните илюзии
да пълня всеки ъгъл в битието.
Препъна ли се – тръпна от охлузено,
но никога не хлопам на заето.

С така необходимата апатия
пропускам всеки коз на суетата.
Не споря с адвокати на рогатия,
а думите приемам след делата.

И някак си, стоик по подразбиране,
разтегнат от Аврелий до Сенека,
не ме измъчва дългото умиране
по моята несвършила пътека.

Така си я нарочих – за безславие.
Изсъхват даже лавровите клони.
Еднакви са ми кривият и правият,
щом драпат за ръждясали корони.

Значимото – мнозина неусетили,
за пътника след мене ще запазя.
Да бъда раздавач на добродетели –
каква по-висша кауза за аз-а?

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Бяла мечка е моята вяра
във света, който бързо изстива.
Не превъртам напред календара
и не търся добра перспектива.

Все ми казват да мисля глобално
и в очите ми пъхат разчети.
Идва топлото. Било реално.
И топят се навред ледовете.

Страховете, в сърцето ми свити,
с друг аршин са готови да мерят.
Че погледна ли денем душите
аз ги виждам от студ да треперят.

Няма милости. Липсва утеха.
И е времето тъй апатично.
Всеки крие под своята дреха
всичко искрено, свято и лично.

Ледоходът пълзи неусетно.
Остър айсберг заплашва във бяло.
И „Титаник“ да беше сърцето –
пак във сблъсък не би оцеляло.

Може би интуиция стара
със защита душата ми скрива.
Бяла мечка е моята вяра
във света, който бързо изстива.

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

Бяга твоят образ като птица
в сенките на спомена далечен.
Грешница ли бе или светица –
отговори сякаш нямам вече.

Вятър да потърся – ще повее
някъде високо в небесата.
Дъжд ли да попитам – ще излее
капките си в края на земята.

Огъня да стресна със въпроси –
ще се скрие в пепел мълчалива.
Бяга твоят образ съдбоносно –
не запомних колко си красива.

Болката от спомен ненамерен
до тъга в сърцето ми се стяга.
Образът ти, ако беше верен,
щеше ли от мене да избяга?

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)

Ще те запомня – приказно вълшебна,
дошла със чудеса и нежни тайни.
На мъжката ми самота – потребна
и светъл край за пътища безкрайни.

Ще те запомня – нежна и любяща
в дихание, в съзвучие родено.
Отпивайки те като пълна чаша
за моето сърце неутолено.

Ще те запомня! Ти ми беше всичко!
Пречист олтар. Възглаве и завивка.
След хилядите болки – ти едничка
ми стана радост, песен и усмивка!

В гърдите си като пожар те нося!
Със твоя лик целуна ме съдбата.
Един едничък дар от Бога прося –
щастлива да си с мене на земята!

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)

Езерна бъди ми! До почуда!
Както даже в сън не си била.
Като снежно бяла пеперуда,
свила в трепет своите крила.

Мислите ти тихо ще преплува
моят зов, от синьото пленен.
Дивна нимфа с дъх ще нарисува.
В стих ще те извае, упоен.

С четка от лъчи ще те прелита
водно конче с порив онемял.
Да ми бъдеш нежност и възхита –
капки сън над езерен кристал.

Истинска бъди ми! Сътворена!
В заника – лазурна като свод!
Сбъдната в душата ми вселена,
светла радост в Чудото-Живот…

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)