Автор: classicallpoetry

Любовта угасва… Питаш ли защо?
Малко квас заквасва цялото тесто.
С Юдова кесия, с грим на Езавел,
идва проклетия – страшна, без предел.

Правдата Христова гвоздеят боде.
Змийската отрова съвести яде.
Дебне фарисеят – цербер на амвон.
Агнетата блеят: Слава на Мамон.

Горд и ненаситен кряска Диотреф.
В дискос безлимитен иска всеки лев.
В житницата – плява. В сърповете – лъст.
Чезне от забрава Праведният Кръст.

Любовта угасва. Вее зимен хлад.
А тестото втасва с червеи и смрад.
Затова, накрая, просто разбери:
Всичко, вън от Рая, ад ще го гори…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Да мисля за света не мога
кога и как ще се строши,
но нося искрена тревога
за всички страдащи души.

Утеха само в Господ има
и прошка, силна да цели.
Но Неговата Мощ незрима
не ще слепецът сподели.

Плътта за Вечното е сляпа
и няма да го приюти,
но иначе в сергии зяпа,
готова пръст да позлати.

И в този тягостен трагизъм
духът ми удря на стена.
През порти хлопнати не влизам,
дори с искрица светлина.

Не съм от тотото шестица
или в лотария късмет,
но търся скръбната сълзица
на грешника, без Бога клет.

Дали доброто ще се случи,
когато мъката тежи?
Понякога бездомно куче
до Лазар бедния лежи.

То даже раните му ближе
и ближно става му до гроб,
далече от света престижен,
залят от страшния потоп.

Да мисля за света не мога.
Протягам към скръбта ръце.
Да бъда в хладината огън
и зов за нечие сърце.

Любов е силна да се бори,
от чужда болка щом боли.
А кой и как ще ми отвори
въпрос на вяра е, нали?

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Привлечен с Дух от Светлината
не мога пътя си да спра.
Високо горе, в планината,
Христос е моя Канара.

А тази планина е Свята,
че в Слово над света тежи,
и който носи я в душата,
товарът й ще удържи.

На Господ думите свещени
увличат светлия ми блян.
Нозете тръпнат, уморени,
до Яков, Петър и Йоан.

Пристига облакът от Слава.
Исус от Правдата блести.
А сам Отец ми повелява:
„До Моя Син бъди и ти!

И нека Канарата бяла
у твоя дух да се всели.
Да имаш Силата Ми цяла
и да владееш над скали…“

Притихнал, с вяра коленича.
Смирен и от света отнет.
А Господ Свято ме обрича
във слънчевия Си Завет.

От всеки избор на земята,
най-свят душата ми избра –
да имам горе, в планината,
Спасение от Канара…

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Научих се да губя без остатък
и сложих Кръст на земните мечти.
Животът ми пред Вечното е кратък –
искра да лумне, зов да затрепти.

Денят на Бог хиляда е години,
а моят път към Него – близо час.
В минутите съдбата ще премине.
В секундите отивам си и аз.

И няма смисъл време страст да гълта,
защото тя не ще се наяде,
или крадец в духа ми да нахълта
и близката ми Вечност да краде.

Научих се да губя. И не страда
сърцето ми от видимия срив.
Получа ли от Вечния пощада,
то значи ненапразно бил съм жив.

Износил ощетените години,
погребвам ги под Кръста си без жал,
защото песъчинките ми сини
Духът отгоре в жертва е събрал.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

На този свят докрай отричан
и от неверните оплют,
живея Господ да обичам
сред всичкия безбожен студ.

Да имам Неговите рани.
Да ходя в Неговия Път.
Да счупя светските забрани
от угнетителния съд.

А щом усещам съпротива
и вой от вятъра студен,
остава любовта ми жива,
и лумнал пламъкът у мен.

Премъдър съдник е съдбата,
че дял честит ми отреди –
Завета Свят на Светлината
духът ми в Бог да наследи.

Пленен от благодатно иго
на всекиго ще кажа днес:
Копней, приятелю! Търси го
в най-благата от всички Вест!

И станал от света различен,
ще светиш в пламнали слова:
Живея, Господ да обичам!
Какво по-чудно от това?…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

И нека ме пропусне Слава,
а гръб обърне ми успех.
Каквото Господ заслужава,
аз никога не Му отнех.

На коренът това му стига
да бъде чак до дъно скрит,
и себе си да не надига,
но в малкото да е честит.

Животът с ударите груби
за мен е най-необходим,
че въглен огън щом изгуби
обръща се от пепел в дим.

И само в ниската жарава
духът ми пази своя плам,
а дойде ли към мене Слава,
на Господ мигом ще я дам.

Така живях, и ще живея,
от земни почести лишен,
но щом за неколцина грея,
от тях оставам утешен.

Далеч от гръмките похвали
или от празничния шум,
оттатък Бог ще ме пожали,
че Негов бях в сърце и ум.

Едно ми стига покривало,
съшито от невалян плат,
и вътре в мене да е бяло
от умножена Благодат.

Красивата коприна нека
да бъде дял на земен цар,
а моята съдба нелека
е знак, че носил съм товар.

Но щом износя си товара
и стигна Портите отвъд,
едва тогава нека с Вяра
усетя Славата без плът.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Пустее ми световният прогрес.
Магнит за плът със своята съблазън.
Човекът там е птица във кафез,
завинаги от тленното белязан.

С реклами на компютърния век,
готови да измамят порив девствен,
и думи от изкуствен интелект,
защото вече няма си естествен.

А слаби, закърнелите крила,
в решетка никой няма да разпери.
Венец душата в древното била,
сега дори и цвят не ще намери.

От цифри и екрани уловен
приема робът земната окова.
И сляп във електронния си плен,
не вижда даже капка Кръв Христова.

Но не модерен чип или робот,
спасяват го от ямата греховна,
а да осмисли Вечния Живот,
е нужна гънка, мъдра и мисловна.

Че птицата остане ли в кафез
да следва битието си всепръстно,
изгубила е Божието Днес,
а утре безвъзвратно ще е късно…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)