Автор: classicallpoetry

Никой в Славата Свята
не е временен гост,
но е стигнал оттатък
с огнен лъч от Христос.
Лъч, изстрадан от Вяра.
От дела защитен.
Като Благост без мяра
върху дух посветен.

Никой в Славата Свята
няма сянка и срам.
Там се вгражда душата
като камък от Храм.
И от стълпове бели
Вечна Правда гори –
в тези Божии смели
синове, дъщери…

Никой в Славата Свята
не пристига без Кръст,
преживял на земята
всяка дяволска мъст.
И с Христовите Рани
ще пристъпи блажен
между всички Избрани
за Великия Ден.

Никой в Славата Свята
не отива без зов,
но е топлил стадата
с Верен Пример Христов.
И въздига го горе
Благодатна Ръка,
сред сияйни простори
и Небесна Река.

Затова всеки нека
помни Правда една,
че стои пред човека
Път с висока цена.
Той Христос се нарича
и го води при Бог,
щом докрай Го протича
в предузнатия срок.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Колко думи правдиви моят дух ще тръби?
Колко още товар ще износи?
Не докосна ли клетника, който скърби,
няма смисъл в подобни въпроси.

Като извор под камък или пламенна пещ,
своя призив от Вечния зная,
и сърцето ми, устремно в своя туптеж,
плодовито ще бъде до края.

Всеки, който се ражда, оставя следа.
Свята… Тленна… На Господ е явно.
Но не искам в душата си тази беда –
сред пръстта да живея безславно.

Нека горе се трупат плодове и дела
и копнежът по тях да не спира.
Имам Порта в Небето и могъщи крила.
Имам своята трепетна лира.

Ще похлопам навярно на много врати,
за да бъда дъга или песен.
Светлината копнее в сърца да блести
и остави лъча си чудесен.

Че животът е просто въпрос на съдба
и от Бога прелистена книга.
А да бъда в Духа Му Заветна тръба
не за век, а за Вечност ми стига…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

От тъмно колело задвижен
светът към пропаст се върти.
Попиташ ли го кой е ближен
със злоба ще те угнети.

Че той презира самаряни,
вестители на Свят Завет,
готови да лекуват рани
на всеки смазан, бит и клет.

Закърмя бясната вълчица
с насилие Ромул и Рем,
и винаги на грозен прицел
стоят слугите на Едем.

Смирена, кротостта се мрази.
Не носи Правдата престиж.
А злият мачка, тъпче, гази
и няма с лъч да го смутиш.

Той притчи за Любов не слуша,
а Господ му е непознат.
Дори затънал би до гуша
сред лавата на вечен ад.

Във грях жесток и непрестанен
безбожен се върти светът.
Но ти, с копнеж на самарянин,
бъди на колелото прът…

Стефан Главчев
(Възходът на падението)

Къде си, Свята искрена утехо?
На този свят не те откривам аз.
Навярно си далечна, като ехо
от Господ с благодатния Му Глас.

Словата във дела не се обръщат.
Дървета мъчно раждат плодове.
Пред Правдата сърцата се извръщат
и гарванът с измама ги кълве.

Къде си ти, утехо безгранична?
Огнище сред сковаващия студ.
Не става ли съдбата най-трагична,
когато твоят порив е оплют?

Когато Милостта не се зачита
и тъпче се Доброто сред пръстта,
пропъдена, утехо, ти отлиташ,
да светиш от небесните места.

И само ангел може да те върне,
или добряк с копнеж на ходатай,
та клетника от обич да прегърне
със полъх от невидимия Рай.

Скърбиш, утехо, на света презряна.
Дано отгоре Бог те утеши!
Че твойта скръб е днес прободна рана
на Господ от безбожните души…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Привлечен от земната скръб и тъга
невидим е Царят със Лик на слуга.
Не ще Го усети доволен търбух
и бирник, останал в очите си сух.

С Ръката си Царят събира печал,
където е грозен човешкият хал,
и Лазар от струпеи страда без звук
край псета бездомни и мръсен боклук.

Словата Си Царят в душите чете
и твърде съдбовни и Святи са те.
Че Милост ще следва човек милостив,
останал във Правдата Верен и жив.

А Гняв ще погуби във съдния час
мерзавци, замръзнали в светския мраз.
Че няма във Царството никой проклет
сърце да превърне във топка от лед.

По-близо, о братко, до Царя бъди,
където са всичките страшни беди.
В горчивата участ, в студения ров,
дарявай съдбите със Пламък Христов…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Бесило няма Лъв да удържи
и неговия зов не ще прекърши.
А примерът на Левски ще тежи
срама ни по лицата да избърше.

Във лъч да се превърне, и в Завет,
и връх да е за онзи, който люби.
В душите да живее с образ Свет,
готов за всички себе си да губи.

И памет да ни бъде, и следа
във времето безпаметно и гнило,
че робът, който иска свобода,
я плаща саможертвен.
На бесило…

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Пълзя по древна Канара
и нося крехката си къща.
Духът ми, пламнал от искра,
при Дух Небесен се завръща.

От пътя стръмно извисен
душата ми се е смирила,
а битката на Вечно с тлен
изцежда всичката ми сила.

Скръбта избива на сълзи.
Умората – с въздишки клети.
Тварта се ражда да пълзи.
Духът – в утеха да й свети.

И няма в мислите ми срам,
че моят ход е твърде бавен.
Животът, покорен от плам,
не бива в бъдното забравен.

Не спирам. Имам си копнеж.
И той е жив, за да не спира.
Че в онзи миг, когато спреш,
у тебе Вечното умира…

Успях това да разбера
от мъдрост, на духа присъща.
Пълзя по древна Канара,
че в нея Смисълът се връща.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)