Автор: classicallpoetry

Натрупани са сметките отдавна
и този свят прескъпо ще плати.
С една съдба – ужасна и безславна,
във пъкъла за милост ще крещи.

От алчност заслепен е политикът.
Бездушие в банкерите вони.
И капе кръв по острото на щика
от черните безсмислени войни.

Привлечен към печалбите от газа
народи тъпче тайният елит.
А в грозна, всецаруваща омраза,
Христос е хулен, смазан и пребит.

Подобно ястреб, кърмен от лисица,
вилнее пропагандният ефир,
а князът, горд със хищната си птица,
души поглъща в гнусния си пир.

И страшно е, на Злото във корема,
да чака някой Божия ответ,
че сметката прилича на поема,
прогизнала от кръв на всеки ред.

О, как от ада грешникът не може
нагоре към света да изпълзи,
и бунта му отровен и безбожен
да би изплакал с парещи сълзи?

Че всяко дело, мисъл или дума,
оттатък срещат своята цена,
а сметката набъбва в страшна сума,
когато е злина подир злина.

Една присъда, бърза или бавна,
не може Злото да осуети.
Натрупани са сметките. Отдавна.
И този свят прескъпо ще плати…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Маслото в млякото е скрито.
Духът – в Заветните слова.
И Виното, със Вяра пито,
открива Свята синева.

Медът твори се от прашеца
на всеки разцъфтял се цвят,
а от брадата на мъдреца
власинки Правдата шептят.

В дълбоко бисер се открива.
В недрата ражда се рубин.
А в нежната вода игрива
е скрита мощ на исполин.

Свещта пред Слънцето е бледа,
но нощем силна да блести,
и онзи, който я съгледа,
не ще се в мрак опропасти.

С искрата Огънят се ражда
да сгрее всеки дом студен.
Солта причина е за жажда
и има зов неутолен…

Но ето пълният трагизъм
над всяка криза въобще –
Животът с Мъдрост е пронизан,
но грешник острото не ще…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Орелът в небесата си лети
и гледа от високо към земята.
А полета му пръст не ще прости,
отровена с езика на змията.

Крилата свил на древните скали
със мъдра самота се утешава.
Че долу, сред влечуги и бодли,
душите гинат в преходната слава.

Съдбата си от Вечното приел,
се рее в своя порив недостъпен.
Тъй тъжно е в света да си орел…
Тъй чудно е в лъчи да си окъпан.

Не го достига земната стрела
и прицел на стрелец не го намира.
Могъщи са небесните крила,
кръстосали нашир и длъж Всемира.

Природата на грешното тежи,
а глината със глина се привлича.
И само дух над този свят кръжи,
когато верен Святото обича.

С надеждата, че литнали в лъчи,
ще го последват малките врабчета,
и всяко към Небето ще цвърчи,
получило Крилата на Завета.

Орелът в небесата си лети.
Увлича в зов, и в Истина въздига.
Души да окрилява със мечти
това му стига… Да, това му стига!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Надежда има в сиромаха
и с нея той е най-честит –
дори да курка от стомаха,
духът му с Вярата е сит.

Дори в кесията му скромна
едно петаче да дрънчи –
съглеждат го с Любов огромна
отгоре Святите очи.

Богатият в сандъци трупа,
а пък душата му – с леке,
но там, на гробищата, в кюпа,
ковчегът няма ремарке.

Каквото и да си заграби
не ще го в мрака отнесе,
където силните са слаби
и всяка съвест се тресе.

Че има винаги размяна,
която идва като трус –
душа, от този свят презряна,
се утешава при Исус,

а друга, взела си благата,
очаква съд непоносим,
и няма изход от тъмата
сред огън, крясъци и дим.

Каквото тук човек постели,
отвъд е Лоно и креват –
или в небесните предели,
или във пъкления ад.

Че този свят е само сито
и верен за душите тест –
дали да би живял честито
или отхвърлен и злочест.

Надежда има в сиромаха
и тя не ще се отсече,
дори в порутената стряха
скръбта на струи да тече.

Защото вече идва краят
и той го предусеща сам,
че само Лазаровци знаят
за Лоното на Авраам…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Всеки своята стълба си има.
И аз моята също избрах.
За света тя остана незрима
като шепи на клет сиромах.

Стъпала изкачих, а цената
бе висока и страшна дори –
да науча сърце в стръмнината
как за своя Отец да гори.

Смърт погубваше мислите тленни
и ги хвърли далече встрани.
Взе ми Господ очите надменни
и със поглед смирен ги смени.

В миг се скриха хвалбите човешки,
щом ми даде Небесния слух,
за да слушам ридания тежки,
за които оставал съм глух.

Паметта ми обърна в забрава.
В Своя спомен докрай ме всели,
в който щедрият себе си дава,
без от корист троха да дели.

И почти изкачил стъпалата,
знам, че няма да тръгна назад,
да потърся нищожна заплата
от духа на безбожния свят.

Яков сън при Ветил просънува.
Аз съня му наяве живях.
И скръбта ми доволно си струва,
щом на стълбата с ангели бях.

Още крачка да сторя, и ето –
в моя Цар ще открия Слуга,
и ще свети пречисто Небето
над една благодатна Дъга.

Там, където се сбират лъчите
в изначалния Блясък Христов,
и гори като зов от очите
безконечна и Свята Любов.

Всеки своята стълба катери.
И аз моята с Дух изкачих.
Няма кой на света да измери
колко скъпа цена заплатих.

Не спечелих от земната слава.
Бях на моята стълба дарен.
Че във стъпките – Пример остава,
по-желан и спасяващ от мен.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Когато чашите са пълни
защо ли изворът шурти?
Навярно скръб ще го погълне
и самота ще го гнети.

В сърцата вече място няма
за капка или две поне.
Малцина Благодат голяма
приемат днес на колене.

Къде дареното изтича
не знае изворът прелял.
Роден е той, за да обича,
и себе си да жертва цял.

И странно е, че в свят-пустиня
отдавна жажда не мори,
а той, дошъл от вечност синя,
ще трябва вдън да се смири.

В живота всеки сам избира
доколко дух да напои.
Пред много извори се спира
и глътките си не брои.

Дай Боже всички да са Святи
със бистра бликнала вода,
и с Него още по-богати
да бъдат земните чеда.

Че всички капки ще издири
Духът Му в сетния ми час,
а извори от куп кумири
не ще оттатък видя аз.

Че те на лъскава бутилка
цена си имат с етикет,
и пие жадният мътилка,
от лудост бесовска обзет.

На този свят ще дойде краят.
Ще има сито – там, отвъд…
Не всички извори го знаят,
но те към него са на път.

И даващия, и циника,
Съдът Му строг ще привлече…
Тече в духа ми. Още блика.
И нека тихо си тече.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

(Бисерни Лъчи от Портата на Манасия)

Забравям скърби, болки и злини
от всяка претъркулена година,
и само с най-щастливите си дни
във следващата искам да премина.

Товар си нося, с дух, по Благодат,
и няма да го впримча във окови.
Тъй грешен е измамливият свят,
готов да ме убива и злослови.

Простен бъди от моите слова!
Не искам в теб въжета от длъжници!
Високата и Свята синева
е прицел на мечтатели и птици.

Да бъда – сякаш вчера съм роден.
Със памет – неразтворена тетрадка.
И всеки лист да бъде светъл ден,
а споменът от него – радост кратка.

Каквото и от мен да си отнел –
нищожно е… Дори и жал не струва!
Достигнах невъзможния предел,
където само Вярата пътува…

И още съм с отворени очи!
И още съм с ръце, които дават!
А Злото моят дух ще премълчи,
щом устните ми всякога прощават.

Прибирам се, нечувано богат…
Не искам от съдбата щедра лихва.
Доволно е, че Примерът ми Свят,
над моите години се усмихва.

Най-новата ще ми прибави Той
с надеждата, че вече е последна,
и някъде в Небесния покой
след бисерната Порта ще приседна…

Където няма битки и вини,
но Щастие, дарено на мнозина…
Забравям скърби, болки и злини
от всяка претъркулена година…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)